Самонараняването е проблем, с който все повече родители се сблъскват. Посягането върху себе си е автоагресивен подход за решаване на емоционални проблеми и кризисни периоди, през които детето преминава.
Важно е да осъзнаем, че в повечето случаи склонността към самонараняване не е сериозна патология и подлежи на терапия и коригиране на деструктивното поведение. Чрез работа със специалист проблемът може да бъде премахнат. Научете повече за автоагресията и факторите, които я предизвикват.
Какво е агресията?
Най-общо казано, агресията е поведение, което причинява вреда на околните или на самия агресор. Според световноизвестния психолог и учен Зигмунд Фройд агресията е вродена, заложена у всеки човек, т.е. тя е нещо, с което се раждаме. От различни условия и обстоятелства зависи доколко и по какъв начин ще я освободим.
Нивата на агресия се редуцират и съответно напрежението се понижава чрез различни агресивни прояви. Тази теория приписва на агресията инстинктивен характер. Доказано е, че при индивиди от мъжки пол, притежаващи допълнителна Y-хромозома, нивата на агресията са по-високи, което довежда и до по-голям брой агресивни прояви.
Има два вида агресия – хетероагресия (насочена навън) и автоагресия (насочена към самия себе си).
Автоагресията
Автоагресията представлява себенараняване (себеувреждане). Среща се както при деца, така и при възрастни. Когато се среща при възрастни, обикновено става дума за по-сериозни случаи и някои психологически патологии. При децата често е временен период и следствие от импулсивни действия, чийто корен обаче трябва да се премахне навреме.
Автоагресията е продиктувана от саморазрушителни импулси. Те се изразяват в желание за самоунищожение. Най-често причината се крие в нанесена физическа или психическа травма, в психически или физически тормоз (много често именно т.нар. жертви се самонараняват), чувство за малоценност, в страх от заобикалящия ни свят и същевременно във враждебност към него.
Автоагресията е начин за справяне с дълбоки емоционални проблеми и трудни периоди. За някои хора може да звучи налудничаво, че самонараняването облекчава страданието, но трябва да знаем, че автоагресията има различни форми. Ще се изненадате ли, че зависимости като злоупотребата с наркотици, алкохолизмът, дори тютюнопушенето също са форми на автоагресията?
Как помага самонараняването?
Помага да се изразят чувства, които е трудно да бъдат изразени с думи.
Освобождава напрежението.
След изпитването на болка натрупаната агресия се освобождава и настъпва облекчение.
Създава чувство на самоконтрол.
Създава сигурност.
Притъпява чувството на вина и малоценност чрез самонаказанието.
Как се проявява автоагресията?
При децата се наблюдава самонараняване, драскане и хапане на собственото тяло. Възможни са и всякакви други болезнени манипулации. Те винаги се извършват тайно от околните. След самонараняването следва известен период на самоуспокоение и затишие, след което депресивните състояния и чувството за малоценност и самосъжаление се проявяват отново. Облекчение дава единствено ново самонараняване и така омагьосаният кръг се затваря.
При зрелите хора автоагресията ескалира под множество разнообразни форми – наркотична зависимост, безразборни сексуални връзки, умишлено злепоставяне в различни ситуации, рискови занимания и др., но най-лесна за разпознаване от специалистите е автоагресията, свързана с реално самонараняване.
Важно е да се знае, че съществуват и различни форми на психическа автоагресия, които се забелязват по-трудно. Те често граничат с естествените за всеки съмнения в собствените възможности и упреци, които човек сам отправя към себе си. Става дума за самонаказване чрез понасяне на различни нарочно предизвикани трудности, унижения, липса на стремеж към развитие, самоубеждаване в собствената непълноценност и т.н.
Най-разпространените наранявания:
– Порязване с нож или друг остър предмет
– Одраскване с нокти/ химикалка/ ключове
– Блъскане на главата или други части на тялото в стената
– Шамари/удари по лицето
– Ритане в стена
– Силно шипане, извиване на кожата
– Болезнено скубане на косата
– Отваряне на раните с цел да не оздравеят
– Поглъщане на различни предмети/развалена храна/лекарства
– Системно пресичане на червено
– Поемане на рискове (при децата те са в зависисмост от възрастта им, например неконтролируемо бързо каране на колело, падане, нараняване при игри и др.)
Кога има причина за тревога:
– ако откривате все нови и нови драскотини и рани по детето, които не може адекватно да обясни
– ако откривате кървави петна по дрехите
– ако в стаята на детето намирате необичайни предмети като ножици, ножове, остри предмети и др.
– ако хващате често детето в лъжи
– ако детето предпочита да бъде само/заключва се в стаята си или в банята
– ако детето не споделя/раздразнително е
– ако знаете, че има проблеми в училище – с бележките, съучениците, учителите
– ако знаете, че има проблеми вкъщи – самотен родител сте, развеждате се с другия родител, в семейството наскоро сте преживели смъртта на близък и т.н.
– ако детето е жертва на някакъв вид психически или физически тормоз
Митове за самонараняването:
Мит 1: Хората, които се самонараняват, се опитват да предизвикат внимание върху себе си.
Напротив, самонараняването вследствие на истинска автоагресия винаги се извършва тайно, скрито от другите. Срамът и страхът могат с години да попречат на страдащия да потърси помощ.
Мит 2: Тези хора са опасни/луди.
Не е задължително. Вярно е, че в някои тежки фази на проблема може да се касае за патологии като шизофрения например, но в повечето случаи, особено при децата, става дума за реакция на вътрешни проблеми или трудности, причинени отвън. Самонараняването е един от многото начини за справяне с проблемите, така както според други са затварянето в себе си, агресивното поведение спрямо другите, злоупотребата с наркотици или алкохол, депресията, постоянните диети и превръщането на перфектния външен вид в идея фикс и т.н.
Мит 3: Хората, които се самонараняват, искат да умрат.
Това не е вярно. Суисидните помисли са най-крайната и опасна фаза на автоагресията. Тя обикновено е свързана с дългогодишно самонараняване и развиване на патологични симптоми. Напротив, самонараняването в повечето случаи е начин да се продължи напред, да се превъзмогнат проблемите. Все пак, в дългосрочен план, при хората, които се самонараняват, съществува по-висок риск от самоубийство, ако не им се помогне навреме.
Мит 4: Ако вредите са малки, няма нужда от терапия и помощ.
Това не е вярно, тъй като с времето състоянието се задълбочава. А и леките наранявания не означават и леки психически щети. Не може със сигурност да знаем какво изпитва човек, които посяга на себе си.
Как да помогнем на детето си, ако се самонаранява?
– Първа стъпка задължително трябва да е намирането на професионална помощ.
– Разговори с детето – трябва да изградите задълбочена и сигурна комуникация с детето. За тази цел е необходимо да спечелите доверието му. Не започвайте разговора със: „Защо се нараняваш”. Така то няма да се отпусне и няма да сподели проблема с вас. Подхождайте към ситуацията внимателно и не бързайте.
– Не тършувайте из стаята на малчугана и не крийте вещите му. Разбира се, можете да приберете опасните ножици и ножове, например. Ако детето ги поиска обратно, попитайте за какво му трябват.
– Покажете на детето, че го обичате и винаги може да разчита на вас.
– Не наричайте детето „болно”, „страдащо”, „ненормално” и др. Използвайте жизнеутвърждаващи прилагателни като „способно”, „силно”, „ценно”, „добро” и т.н.
– Провокирайте детето да сподели чувствата си.
– Открийте нови отпускащи напрежението занимания – например интензивен силов спорт, гледане на филми, четене на книги, психологически техники за релакс, йога и др.
– Запишете детето на занимания по изкуство – рисуването, писането или музиката могат да му помогнат да изрази натрупаната агресия и чувства.
– Викайтес цяло гърло – силното викане освобождава напрежението.
– Не раздавайте присъди.
– Не си служете с крясъци и не повишавайте тон по какъвто и да е повод – и то не само на детето, но и на другите членове на семейството. Изцяло променете начините на комуникация.
