Представяме ви семейство Петрови от Благоевград! То се състои от мама Хризамтема,тати Борислав и тяхното тройно щастие Мари, Лора и Виктория, които се появяват в един ден след дълго чакане само през няколко минути. И така ръцете на мама и тате се напълват с деца, свободното им време се изравнява с нула, а радостта в дома им се измерва с дълбокото синьо на трите чифта очи и блестящото златно на косите на трите малки главици.
Кои са поотделно семейство Петрови?
Мама е: Хризамтема Петрова, преподавател по английски език. В свободното си време (което е все по-малко!) обича да гледа филми или да слуша музика. Обича много да снима трите малки принцеси – това е голямата й страст!
Тати е: Борислав Петров работи в две големи фирми едновременнои като всеки мъж обича да гледа спортни програми и да чете вестници на същата тематика.
В отбора на децата са:
Мари Петрова – „бебето” в семейството, защото е извадена последна от коремчето на мама. Най-съобразителната, най-премисляща и най-бързо усвояваща елементарните думички на английски, които мама казва на децата си. Обича много да играе с пластелин и да позира за снимки, както и да ходи като манекен!
Лора Петрова – каката в семейството. Факт, с който Лора много се гордее! Нежна, мила, като малка принцеса. Тя много държи на вещите си, пазити ги упорито и ако нещо се повреди алармира с плач!
Виктория Петрова – мъжкото момиче на мама и тати! Откровен непукист, който не се трогва от приказките на по-възрастните. Винаги прави това, което си е наумила, без да признава граници и препятствия. Една малка твърдоглавка с нежна, непокорна душа.
Напоследък и трите се увличат от филма „LazyTown” и искат упорито да приличат на „какичката”, Стефани – да имат розови коси и да са с розови дрехи.
Ето какво ни разказа майка им за тях:
Винаги докато съм си мечтала да съм бременна (моята бременност е дълго чакана и вследствие от ин-витро процедура) съм си представяла, че съм бременна с едно дете и то момиче! И често хората ми казваха: „Хубаво е с две наведнъж, за да ти е по-леко след това. Да ти мине големия зор наведнъж и да не минаваш по един и същи път два пъти.” Е, с времето разбрах, че има много истина в това. Освен това да имаш две или повече деца е винаги по-забавно – а и децата са си опора едно на друго, било то в игрите или при свикването в яслата или градината. Така и ние като родители сме по-спокойни за тях – защото знаем, че са си тричките заедно и са като едно цяло. Това, че са три наистина много помогна на децата за адаптацията им в яслата, макар ние да не вярвахме, когато ни го казваха. А вярваме, че ще бъде така и когато станат достатъчно големи, за да бъдат ученички.
За да вървят нещата гладко и почти без нерви и проблемни ситуации, за да сме навреме където трябва, обикновено е необходима помощта на поне още един човек – освен мама или тате, разбира се. Когато децата са си вкъщи основно за тях се грижим с помощта на баба и/или дядо. Наистина е трудно с три деца да отидеш където и да е – до магазина за дрехи, до поликлиниката, до детската градина. А и децата ни са все още малки, за да вярват редом до нас. Почти винаги се придвижваме с автомобил, което за нас не е лукс, а просто необходимост. За да може мама да свърши домакинските си задължения за деня, обикновено баба помага като извежда децата навън за игри. Иначе си представете цялата домакинска работа плюс три подскачащи и неуморни хлапета на едно място…. Мисия невъзможна! Сега, когато вече децата ходят на градина денят ни се нарежда по следния начин: сутрин ставаме и започваме с миенето и обличането. Тате закарва децата на градина след което всеки тръгва на работа. Следобед взимаме децата от градината и отново поне 2,5 ч. Продължават игрите с децата от блока. Следва вечеря, къпане и лягане…
Децата ни много пътуват с нас – навсякъде! Още когато бяха съвсем мънички, на по 2-3 месеца сме ги водили по планините на пикници. Естествено първото лято след раждането им се въздържахме от ходенето на море, тъй като бяха много мънички. Но за сметка на това са пропътували много километри до съседните градове…
Хората все ни казваха: „Къде ще водите тези бебета? Стоите си вкъщи!”. Ние обаче не се спирахме преди, както и сега – винаги когато имаме възможност си правим малки екскурзии до близки места – София, Сандански, Рилски манастир….
И за да компенсираме понякога скучното ежедневие през седмицата, винаги ходим до зоопарка или на места, които знаем, че са любими на децата ни. Така че, Лора, Вики и Мари са свикнали много с пътуванията и въобще разстоянията не им правят впечатление. Често когато времето навън е лошо, водим децата си по детските клубове и това е още един начин за развлечение. Вкъщи много обичат да оцветяват и рисуват – най-често слънца или дъги. Те се получават най-добре! Играят си много с пъзели, мозайка, пластелин….Изключително им е приятно и това, с което се занимават и в градината. А там заниманията са винаги различни и много интересни.
Често гледат песнички или анимационни филмчета от Интернет, измислят си свои собствени игри – напоследък е модерно да се делят на майка, татко и бебе , играят на влакче, учителки или се правят на модели/певици. За сцена обикновено им служи някое столче. А песните се пеят с цяло гърло!
Почивките винаги са били любими на децата – особено тези, свързани с морето. Започнахме да ги водим на море, когато бяха на 1 год. и 4 м. И отново не чувахме мнението на близките ни, че „с тези три деца каква почивка ще усетите?! Само ще тичате след тях…”
Тази година ги водихме отново на море. И можем да кажем, че на почивка цялото семейство е много забавно. Естествено, има винаги ограничения, но това си го знаем още преди да тръгнем.
Тази година като вече по-големи децата съвсем осъзнаха присъствието си на морето – питаха за всичко, запомнили са дори неща, които не съм си и помислила, че са им направили впечатление, играха до насита на плажа и се насладиха с пълна сила на почивката.
После ходихме на планина. И там беше много хубаво. Толкова им хареса, че наскоро ме питаха: „Мамо, кога пак ще отидем на море и на Банско?”
Относно личното пространство – то е доста ограничено, когато вкъщи има три деца на една и съща възраст. Малките си имат стая, която направихме с много желание – светла и не розова. Друг е въпросът, че децата най-обичат да стоят при нас, за да сме всички заедно. Но и това ще отмине в един момент, когато искат вече да са по-самостоятелни.
Най-забавно ми е било когато децата бяха още бебета. Тогава имахме една двойна количка и една единична. Когато ходехме на разходки винаги единия от нас вървеше напред с количката, следван от другия с другата количка. И хората реагират: „Оооо, близначета! Оооооо, ама те да не са тризначета? Ех, че са сладички”. И досега, особено когато обличаме децата еднакво, хората много им се радват и винаги ги заглеждат и коментират. Често ни задават и въпроса: „Как се справяте? Сигурно ви е много трудно?” Да, трудно е, но още по-трудно е да нямаш за кого да се грижиш, така че няма да се оплакваме.
И като повечето семейства с много деца – най-трудно е, ако няма кой да ни помага – чисто физически и като организация на времето и задълженията. Трудно е, ако в семейството няма достатъчно средства за нормалното отглеждане на децата. И точно за да можем да живеем нормално, почти от година се наложи съпругът ми да започне втора работа. За сметка на което се виждаме по-рядко и съответно той може да обръща по-малко внимание на децата ни….Но, действителността в България е такава, за съжаление!
По-лесно предполагам е да отгледаш едно дете. Но тъй като и двамата със съпруга ми сме сами деца в семействата си, дори и да имахме първоначално едно бебе, едва ли щяхме да останем само с него. Защото знаем колко лошо е, когато нямаш най-малкото с кого да си играеш… Още повече, че всички родители са наясно с условията, които държавата ни осигурява, за да гледаме децата си. Често дори, когато децата ни са били съвсем мънички, бебета още, сме се питали – какво ли е да имаш едно бебе за къпане, за обличане? Какво е да можеш да сложиш детето си в количката и да излезеш сам, без да ти трябва помощ?! Е, от тази гледна точка определено с едно дете е по-лесно. Но сега за нищо не бихме сменили сегашното си положение. Защото може да ни е тройно по-трудно, но пък сме стократно по-щастливи!
Винаги прекарваме почти цялото си свободно време с децата. За нас просто няма опция „времето си е само за мен”. А и честно казано не можем да си представим, че ще отидем на почивка без тях. Първо, защото за баба и дядо ще е много натоварващо, второ – защото и ние, и децата сме твърде привързани едни към други.
Най-често ходим някъде, за да играят, гледаме детски филмчета. Често си правим и семейни вечери навън – това мога да кажа, че е любима част на децата… А когато излизаме навън със семейни приятели, обикновено баба поема грижата за малките палавници.
Подобни статии:
Малките вселени в стъкленицата
