„Ама когато поставям граници, тя избухва гневно!“
Тя има право да изпитва тези чувства. Нормално е да се ядоса и разочарова, когато поставяме граница. Нашата задача е да приемем тези чувства и да обичаме детето независимо от тях. Колкото по-често постъпваме по този начин, толкова по-лесни за преглъщане ще бъдат чувствата на детето и то по-рядко ще избухва гневно.
Ако не успеем да проявим разбиране към гнева и тъгата на детето – с други думи не отвръщаме на реакцията му към поставените граници с емпатия – то научава, че част от него е неприемлива и трябва да се срамува, и още по-зле, че е напълно само.
Също както с всяка друга неутвърдена емоция, гневът и тъгата не изчезват просто ей така, а потъват навътре в душата, където биват преувеличени и поставят основите за депресии.
„Значи поставяме границите и им отвръщаме с емпатия, когато на тях това не им допадне?“
Точно така. Ако родителят може да осигури емоционална „ограничаваща среда“, докато в същото време затвърждава границите, детето има свободата да се бунтува срещу наложената граница, да плаче и да е тъжно, и накрая да я приеме и да продължи нататък.
Да продължи нататък означава да се откаже от тази пътека и да намери друга, приемлива, например „Не мога да играя сега с Маги. Ще се видим утре с нея.“ Твърдите граници придружени с емпатия са тези, които дават възможност на децата ни да изживеят напълно реакциите си и да „преминат на другия бряг“.
Детето научава, че светът наистина е изпълнен с препятствия по пътя на желанията му, но то не е оставено само да се бори с тях, както се случва, ако границите не са ясно затвърдени. То е тъжно, но продължава напред, търсейки друг начин да се почувства по-добре.
Също така детето не е оставено да изпитва отчаяние и потиснатост, както се случва при авторитарното налагане на граници, което го кара да се чувства лош човек.
То се научава, че не може винаги да постига своето, но и получава нещо по-добро: някой, който го обича и приема напълно. Това безусловно позитивно отношение става сърцевината на непоклатимо позитивно самоуважение и стабилно вътрешно щастие.
Детето също научава и че може да изтърпи гнева и нещастието си и после да се почувства по-добре. Така се заражда издръжливостта – когато то приема и други линии на поведение. „Не може партито за рождения ми ден да бъде в цирка, защото това е много скъпо, но може би мама и татко ще ми помогнат да измислим спортно парти в парка и да ми позволят приятелките ми да останат да пренощуват у дома.“
„Това значи ли, че колкото повече се фрустрира, толкова по-добре за детето?“
Не. Първо, трябва да имате силна емоционална връзка, за да може детето да приеме вашата емпатия. Ако то има усещането, че саботирате щастието му, създавайки фрустрации, или налагайки деспотични или несправедливи граници, то няма да приеме опитите ви да бъдете емпатични.
Все пак във вашата власт е да угодите на желанието му, а вие непрекъснато отказвате да го направите. Второ, децата имат достатъчно фрустриращи преживявания в живота си всеки ден, не е нужно и вие да създавате такива.
„Това и за бебетата ли се отнася?“
Макар че повечето от казаното дотук се отнася и за бебетата, и за по-големите деца – т.е. понякога е нужно да поставите граница, например да го спрете да бръкне с пръст в контакта, и трябва да се отнесете със съчувствие към разочарованието му – бебетата могат да понесат много по-малко фрустрация. Те просто все още не са се научили как да се справят с чувствата си.
И тъй като има нарастващ брой доказателства, че емоционалните състояния в най-ранно детство полагат основите за емоционалните навици по-късно в живота, със сигурност ще искате да намалите до минимум времето, през което бебето ви е нещастно.
Ако то свикне с това състояние, ще реши, че това е нормалното състояние на човек и ще полага всички усилия да го възпроизвежда през целия си живот. Така че по отношение на бебетата винаги е най-добре да се избягва фрустрирането.
„Ама сега като може да пълзи, бебето ми вече се пъха навсякъде!“
Разбира се, не може да го оставите да прави каквото си иска, но, за щастие, обикновено е лесно да отвлечете вниманието на бебето. Подсигурете всичко и бъдете една крачка пред него. Ще откриете, че постепенно с порастването на детето увеличавате наложените граници, защото ви става ясно както че подобаващото поведение го изисква, така и че детето може да се справи с тях.
Автор: Д-р Лаура Маркхъм, дипломиран клиничен психолог
Този материал е любезно предоставен от www.HighViewArt.com – сайт за визуална култура
