„Винаги съм следвал философията на привързаното родителство и съзнателно се опитвам да създам егалитарен дом, за разлика от авторитарния, в който отраснах. Искам децата ми да мислят самостоятелно. Ограничавам ги възможно най-рядко.“
Ако децата ви са добре, това звучи чудесно. Но трябва да знаете, че привързаното родителство означава да удовлетворяваме нуждите на децата с близост, а това не изключва поставянето на граници. Всъщност не се сещам за нито един експерт в областта на привързаното родителство, който да не насърчава поставянето на граници.
Несъмнено е желателно да оставяте децата да имат решаващо мнение за живота си все повече в процеса им на съзряване, но не бива да позволяваме на едно прохождащо дете да взема решения за всичко и считам, че и повечето тийнейджъри на 14 години също не са готови за такава отговорност.
Главното тук е, че като родител вие не трябва да изпитвате неудобство да поставяте граници при необходимост. Изследванията разкриват, че децата отгледани прекалено либерално стават „трудни“ – неспособни да се справят с чувствата си, невнимателни към другите и неспособни да завържат взаимно удовлетворяваща връзка с другите.
Забелязала съм, че повечето либерални родители се страхуват да не загубят обичта на детето си. Макар отхвърлянето на авторитарната роля да е хубаво нещо, не е добре да отхвърляте и ролята на родител. Всички родители носят жизненоважна отговорност да учат и напътват децата си. И това включва поставянето на граници.
„Добре, разбрахме, че границите са важни. Тогава защо просто да не броим до 3 и после да плеснем детето? Защо трябва да поставяме границите с емпатия?“
Защото изследванията показват, че когато се опитваме да контролираме децата, особено с помощта на наказания, те реагират с гняв и съпротива като всички хора. За съжаление, границите се възприемат като наказание от детето, освен ако не му ги предложите с емпатия. С други думи вие разбирате защо те искат нещо и че те не са лоши деца, защото го искат, дори и да не им угодите на желанието.
Така че границите са неизбежна част от живота на детето и ако то ви възприема като несправедлива, или че просто не разбирате неговата гледна точка, то ще се разбунтува. Ако ситуацията е прекалено фрустрираща за него, то няма да може да преодолее чувствата си по конструктивен начин.
„Значи поставянето на граници означава да спрем детето да не направи нещо, но да не го наказваме за това. Но ако го спрем, къде е разликата с последиците? Например, ако не послушаш мама и не спреш да хвърляш пясък, ще трябва да си тръгнем от парка?“
Да, поставянето на границите означава, че понякога ще попречвате на детето да направи нещо. Всъщност може дори да се наложи да си тръгнете от парка. Но ако го направите във вид на наказание, детето ще се запъне само на несправедливото отношение и на гнева си към вас и урокът пропада. Но ако вместо това кажете
„Трудно ти беше да спреш да хвърляш пясък по другите. Но това наранява хората, така че се наложи да си тръгнем.Скоро ще можеш вече сам да се възпираш, така че да останем в парка и да играеш. Може утре пак да се пробваме.“
По този начин макар детето ви да е все още разстроено, че е трябвало да си тръгнете, то все пак вижда, че сте на негова страна и разбира, че оставането в парка следващия път е в неговите ръце.
Насочването с обич и емпатичните граници помагат на детето само да ИСКА да следва вашите напътствия, така че тези добри навици да станат част от личността му, независимо дали сте там или не. Ето тук е описана разликата между поставяне на граници и показване на последиците.
