Искаме да възпитаме самоуверени и спокойни деца, креативни, изобретателни и амбициозни. Но средствата, които използваме понякога са доста… съмнителни. Дали се замисляме какво е добре да казваме на децата си и как ТОЧНО трябва да възпитаме положителни качества у тях?
Ето няколко неща, които родителите често казват на децата си (и го правят с и подтиквани от най-добри намерения), а всъщност не би трябвало да го правят.
„Толкова си умен!“ (където „умен“ може да се замести с „умна“, „красив“, „красива“, „сладка“)
Родителите сме особено виновни за неспазването на това правило. Толкова е трудно да се сдържиш да не кажеш какво мислиш на детето си. Всъщност това което искаме да им кажем е“Толкова си умен – преди два месеца ти почти не говореше и сега разказваш цяла приказка!“ За децата, обаче, това означава да им сложим етикет с идентичност, което в дългосрочен план работи срещу тях.
Според десетки проучвания по-добрата идея е да оценяваме усилията на децата и постиженията им, а не техни качества, за които те нямат принос, като „Ти си толкова….“. Искаме да изградим самочувствие у децата, но казвайки им какво „са“, ние всъщност изграждаме страх от провал. Защото ако то не се справи с някоя задача, ще започне да си мисли, че е спряло да бъде умно. Ако не се справи с нещо какво ще си помисли, че „Е“?
Това важи особено за забележките относно външния вид на децата – като „толкова си красив/красива/сладка!“ Когато детето чува това постоянно не само от родителите си, дали е толкова добре? Как това му помага да изгражда мнение за себе си? Със сигурност детето трябва да знае, че изглежда добре, но къде е здравословната граница? Кога децата започват да приемат външното мнение като част от тяхната идентичност.
Оставяме трудна задача за децата си, когато им създаваме псевдо-идентичност в детството – защото те трябва да се справят с нея, когато пораснат – да се отърсят от нея и да изградят самочувствието си отново на базата на собствения си опит.
„Ти имаш НАЙ-СИЛНАТА памет!“
Това е още една „идентичност“ или етикет, който родителите в добрите си намерения лепват върху децата си, като ги „обозначават“ като НАЙ-ДОБРИТЕ от най-ранно детство. (По-рано отколкото те са способни да бъдат „най-добрите“).
Като му слагаме етикет, ние го товарим с нашите очаквания. Да, може би детето има наистина забележителна памет. Но дали има наистина НАЙ-ДОБРАТА памет? Едва ли. Ако накараме детето да си мисли, че има най-добрата памет (способност за пресмятане, за писане, за рисуване, за строене на замъци, за ориентиране), скоро то ще открие, че не е така и това може да орони увереността му, а и също доверието му към нас.
„ЗАЩО? Защото АЗ казвам така!“
Това, на което трябва всъщност да научим детето е, че то трябва да може да пита „Защо?“ Вместо това трябва винаги да се обосновем – дори и съвсем кратко: „Защото това е полезно за теб!“
Имаме си нашите причини – защо детето да не ги знае? Децата трябва да могат да задават въпроси – дори и на авторитетите. Това не означава да не показва уважение или неподчинение. Но децата като че ли са склонни да се подчиняват много повече и да спазват правилата, когато знаят какъв е смисъла зад тях.
„Сега се държиш като лошо дете!“
Лошото поведение не означава лошо дете.
„Не плачи.“
Всички плачем – даже и мъжете! Погрешно е да ги накараме да мислят, че определени хора (големите, мъжете, смелите, силните) не могат да бъдат уязвими и да показват емоции. Всички сме хора и емоциите са част от всички нас.
„Стига си се държал като бебе. Ти си голям мъж!“
Както казва един специалист по психотерапия „Двете най-пагубни думи, които чува всеки от нас са “Бъди мъж!“ И е така. Да си МЪЖ не означава да потискаш емоциите си, да ги пренебрегваш и да бъдеш това, което се очаква от теб. Както да си ДАМА не означава да си винаги мила, подчиняваща се и скромна. Трябва да научим децата си да бъдат СЕБЕ СИ. Точка.
„По-бързо!“
Тук ще цитираме една статия от един блог за родителство The Hands Free Mama. Статията се нарича „Денят, в който спрях да казвам на детето си „По-бързо!“ („The Day I Stopped Saying ‘Hurry Up.“):
„Аз вечно тормозех едно малко дете, което иска да се забавлява, като го ръчках и го притисках да побърза“.
Затова, по-добре направо да изтрием думата от речника си. Нека детето да си извърви бавно пътя от вратата до колата, нека да откъсне една-две тревички. Нека отдели време за едно-две дребни неща, които го впечатляват. Всъщност, за да успяваме с ангажиментите, е въпрос на добро планиране на времето, а не на бързане.
„Няма нищо.“
Да, но ИМА нещо. Не си ли спомняте, когато бяхте деца? В този момент, точно сега, точни проблем е голям и наистина важен за детето. Разберете го (днес поне всички родители знаят, че децата имат нужда от повече емпатия).
„Защо не можеш да си като _____?“
Казвали са ви го като малки и знаете какво е усещането да трябва да гледаш и БЪДЕШ някой друг. Спрете сравненията.
„Караш ме да се чувствам като _____.“
Брена Хикс, детски терапевт, публикува статия с нещата, които да избягваме да казваме на децата си. Някои от тях са: „Само да се прибере татко ти и ще видиш!“ или да насилвате детето да отговори с „Да“ на въпрос, който предлага нещо неприемливо за него като „….., ясно ли е?“ И също нещо, което родителите често казват: „Вбесяваш ме в момента!“
Защото никой, всъщност не ни причинява нещо нарочно. Ние избираме да се чувстваме по определен начин.
Както и Хикс пише: “Родителите често оставят децата да контролират емоциите им, а всъщност родителите са тези, които трябва да си ги контролират. За децата е важно да знаят, че те избират как да се чувстват и че никой не създава емоции за тях, както и те не са виновни за емоциите на другите.“ Вместо това трябва да използваме изречение от типа „Аз се чувствам….“, „Сърдита съм в момента“ (вместо „Ти ме караш да се чувствам сърдита“). Не бива да стоварваме тежестта върху децата!
Подобни статии:
Какво представлява философията на Валдорф?
Децата и интелигентността
7 начина да насърчим креативността у децата си
Как да насърчим детето да чете повече?
