Моето хубаво естествено раждане – част трета

Историята на Лиляна, родила на 29 години

Имах щастието да преживея лека и приятна бременност. Така и не успя да ми дотежи, защото Момчил се роди в 37 к.с., напълно здрав, с тегло 3 150 кг. и ръст 49 см. След еуфорията на първите месеци от бременността (чувствах се отлично) и със заоблянето на коремчето ми около четвъртия месец, започнаха да напират първите въпроси свързани с раждането. Вътрешно усещах, че искам да родя естествено и си представях един естествен процес, в който докторът наблюдава нещата и оставя те да се развият от само себе си.

Само че след първото ми влизане в „БГ МАМА” и изчитането на няколко истории за “естествено” раждане в болница, у мен започна да се заформя притеснението,
че в България нещата не са точно такива, а са по-скоро изкривени, както много други, за съжаление. Имах няколко безсънни нощи и дори по едно време с таткото решихме да се “уредя” с едно планирано секцио и да ни е мирна главата…

Да де, ама усещането и желанието за удовлетворяващо, истинско и неподправено раждане не ми даваха мира. Все пак реших, че имам достатъчно време да се информирам още и евентуално да променя мнението си за планирано секцио.

За начало започнах да разпитвам всички наскоро родили приятелки и познати (които бяха много) относно тяхното раждане, като исках да знам кои са доволни от лекарския си екип. Е, и тук ударих на камък – те или въобще не пожелаха да ми споделят как е минало, щяла съм сама да видя, като му дойде времето, или пък бяха доволни, цитирам: „Така хубаво ме упои, че въобще не усещах какво става.”, или „Предизвика раждането седмица по-рано, че бебето щяло да стане много голямо – много болеше, но съм му благодарна.”, или „ „Ами, беше ок, отидох в болницата в последния момент и не им дадох да се намесят особено.” Е, направих си извод, че доброто за един е зло за друг и си казах, че е време да се подготвя по-скоро фактологически и физически, а не толкова „емоционално” и да се опитам да бия системата. Още от втория месец започнах да ходя на гимнастика за бременни. Всъщност, продължих да ходя на спорт при същия инструктор, но в часа за бременни – като ме видя първия път реши, че съм объркала заниманието, нали не ми личеше, че съм бременна, но, като разбра, ми стисна ръката и почнахме да се гънем.

Покрай интернет и увлечението ми по естествените неща, разбрах и за популярно йога студио, където повечето от заниманията бяха насочени към бременните. Също така, още в края на петия месец, се оттеглих от работа, защото негативния стрес ми идваше в повечко и не исках това да се отрази на бебето. От шестия месец преминах от гимнастиката към йогата за бременни, където не само практикувахме асани, които да ни направят по-гъвкави, правилно да наместят плода и да облекчат раждането, но и се учехме да медитираме, да се отпускаме напълно, да визуализираме как искаме да се случат нещата, изпращахме послания на бебетата и ги “окъпвахме” в златна светлина. Определено не бяхме луди, а мотивирани млади жени, които искаха бременността и раждането им да протекат леко и приятно. Паралелно, освен часовете по йога, посещавах и курсове в „Естествено”, първо за отглеждане на бебето, а след това и за самото раждане. Там, освен, че научих как да се “справям” с малкия човек и узнах за принципите на привързаното родителство, разбрах и за етапите на раждането, какво ще се случва с тялото ми, как да си помогна и да премахна страха, за да овладея по-лесно болката.

Покрай момичетата в йогата подочух за доктор в бившата Тина Киркова, който наистина оставял нещата да протекат естествено и освен това не следял бременността, ами само израждал – точно каквото ми трябваше, защото харесвах доктора, който ме следи, но имах съображения да не раждам при него. Отидох да видя лекаря в „Тина Киркова” към края на шести месец и след това се видяхме отново, но… в предродилна зала, защото бебо беше изпреварил контролния преглед при него с няколко дена.

След един активен ден, както всеки друг по време на бременността ми, включващ час по йога, малко чистене и масаж на перинеума (първи, леко закъснял, и както се оказа – последен) в 3 ч. през нощта на 19 април, доста преди термина, който беше определен за 12 май, се събудих подгизнала от околоплодни води. Първата ми реакция беше да помириша и близна чаршафа – да, нямаше съмнение, сладникави и бистри, без аромат, това си бяха водите. Разбира се, чантата за болницата не беше готова и се засуетих да събирам необходимото от всички стаи на апартамента, докато водите продължаваха да се стичат по краката ми – явно пиенето на бира се беше отразило благотворно върху количеството им. Мъжът ми също се размърда и усети, че нещо става – след като разбра каква е работата, се увери, че съм в 9-ти месец и не е рано, стана си съвсем спокойно и започна да се стяга.

Междувременно се чух с доктора, който ми каза, че щом съм с изтекли води ще трябва да отида в болницата, за да слушат тоновете на плода и се разбрахме да дойде към 7 ч., когато започва смяната му, освен ако нещата не протекат свръх бързо. Ами добре, казах си, там на място ще се възползваме от ВИП залата и ще се държим все едно сме си вкъщи.

Пътят от „Младост” до „Тина Киркова” ми се стори кратък без обичайното задръстване и към 4.30 ч. ни прие дежурният екип. След прегледа се оказа, че имам 3 см. разкритие, а аз все още не усещах никакви болки. Също така се разбра, че няма как да ползваме ВИП зала, защото и двете били в ремонт, и ще трябва да раждам с всички в общата преродилна и родилна зала, та нито таткото ще може да присъства, нито бебо ще може веднага да остане при мен. Веднага усетих как страха и притеснението започват да навлизат в тялото ми, но се спрях, като започнах да дишам дълбоко и да си представям, че и това ще мине.

Не позволих на адреналина да измести ендорфините – естествените обезболители, така нужни на тялото по време на раждането. Направиха ми клизма, за което нямах против, и, докато чаках да подейства, стискайки се да не се изпусна, ми дадоха да подпиша информираното съгласие. Мъжът ми веднага компетентно се намеси (нямаше други хора и можеше да стоим заедно в спешния кабинет) и каза, че той ще го прочете, а аз ще го изчета и подпиша, след като ефектът от клизмата отмине. След  като се върнах от тоалетната, той вече беше написал, че не искам никакви интервенции, освен в спешни случаи, и лекарите се пошегуваха, че май той, а не аз ще раждам. След малко се разделихме – той отново ми вдъхна кураж и влязох в предродилна зала.

Другите три легла бяха заети, на две от които лежаха жени с окситоцин, а на третото младо момиче, което се оказа, че също е про-естествено настроено. Шефката на родилното водеше раждането на това момиче и след като разбра, че не искам намеса, ме изгледа с леко учудване, но и уважение. Даже спомена няколко пъти новото понятие за тях – “дула”. На отделен бял лист попълних декларация, че не искам нищо, включително и да хранят бебето с АМ, да не “станела грешка”. Общо взето хората бяха любезни и ми се струва, че, понеже не бях първата “такава”, вече бяха започнали да променят мисленето си, а може би и бяха дочули, че мъжът ми е адвокат.

Тоновете на бебето бяха добри и никой не ме караше да лежа – разхождах се по коридора и в ограниченото пространство на стаята. Моят доктор дойде в 7 ч., беше спокоен, усмихнат и се разбирахме с по две думи. Бих казала, че атмосферата наоколо беше по-скоро напрегната, но аз успявах да заглуша всичко случващо се, като си пеех наум песните, които на идване бяхме слушали в колата и си мислех хубави неща за бъдещето. Когато започнах да усещам по-осезателно контракциите (след 7 ч.), ходих до тоалетната, където седях и ми беше някак по-удобно, или се навеждах напред, надупвах се и се опирах на леглото, като движех ханша си на ляво и на дясно. Позата на колене не ми беше удобна, изпробвах и няколко други, докато не намерих “моята”. С учудване усетих, че не ми пука какво мислят другите, че не се притеснявам от резкия говор на някои хора от персонала, че дори нямам търпение да дойде момента на по-силните контракции и напъването. По едно време докторът ме помоли да си засека на колко често са контракциите и когато станат на по 4-5 минути да му кажа.

Поглеждах часовника не по-често от един два пъти на час и се учудвах колко бързо лети времето. Към 11 ч. контракциите вече бяха доста сериозни и болката все повече се усилваше, но аз упорито въртях дупе и напълно се отпусках, направо се размазвах между контракциите, леко подпряна на леглото на крака си, без да мисля за болката, която след малко предстоеше. Нямах нужда да викам, а само надавах лек вой от време на време.

Жените около мен споделиха, че ми завиждат, че мога да се движа, а междувременно се оказа, че естествено настроеното момиче на 10 см. разкритие няма контракции и позиви за напъване. До последно отказваше окситоцин, накрая все пак склони, но нищо не потръгна и се стигна до секцио. Тогава си казах – не бива да бъдем крайни, в някои моменти явно се налага намеса и трябва да се съгласим, за да не изпуснем нещата.

Слава богу на мен не ми се наложи нищо такова – към 12 ч. започнах да усещам желание да напъвам, докторът погледна как го правя, коригирахме дишането и започнах да се “упражнявам” права, опряна на мивката. Беше застъпила друга акушерка, която беше много внимателна и дори на моменти ми разтриваше гърба. По това време вече изобщо не ми пукаше какво се случва наоколо и бях напълно концентрирана да напъвам, когато усетя пика на контракцията – усещаше се като непреодолимо желание за ходене по голяма нужда. Докторът се навеждаше да види какво става и по едно време каза, че главата била слязла и скоро ще трябва да отидем на магарето. Така и стана – помолих да ми повдигнат облегалката до колкото е възможно (и, общо взето, си стана сравнително удобно) и започнах да напъвам, когато му идваше времето.

Сякаш въобще не бях усетила периода на транзиция  и може би затова не бях уморена – между контракциите си говорихме, дори се майтапихме в колко часа ще излезе бебето и кой ще познае, защото целият дежурен персонал се бяха събрали да гледат как “професионално” напъвам – явно йогата си беше свършила и физическата, и психическата работа. Разпитах как ще усетя бебо, като тръгне да излиза и ми отговориха, че ще е като боцкащо таралежче, което няма да имам търпение да изхвърля. Приятно се изненадах, че през цялото време акушерката водеше нещата, а докторът само наблюдаваше. По едно време усетих сухота в устата и помолих за мокро парцалче, което да захапя, както и сухота в перинеума и акушерката ми направи компрес. Общо взето, нищо не ми отказаха, но трябваше да си го поискам. Най-сетне таралежчето се показа и с два напъна изхвърча навън, според мен с бясна скорост, а след 15-на минути излезе и плацентата.

Беше толкова страхотно, без епизиотомия и разкъсвания, че адреналинът навлезе в кръвта ми и се чувствах все едно съм изкачила някой висок връх или пък съм била първа на маратонско бягане. Първо видях бузките на бебо, но доста бързо го отнесоха – от еуфория не успях да поискам да остане повече, но казах, че искам да ми го донесат веднага, след като се кача в стаята, което беше около 3 ч. по-късно. Не се чувствах зле от това, че бебо не е веднага с мен, някак си знаех, че е добре и ще го видя скоро. Когато го донесоха, беше повит, не бяха измили верникса и имах време да го разглеждам и гушкам преди роднините да напънат да влязат (вече беше дошло време за свиждането).

Да ви призная се почувствах леко гузна, че еуфорията е по-силна от чувството на силна обич към детето – при мен тя дойде с времето и
с всеки ден се увеличава все повече и повече.

В часовете след раждането чувствах, че се възстановявам много бързо – естественият окситоцин определено си вършеше работата. Кърменето потръгна добре (с помощта на Ива в първите дни) и все още продължава, успешно.

Кое помогна раждането ми да протече така гладко?

• добър сън – въпреки че последните два месеца изобщо не спях добре нощем, денем си наваксвах, защото знаех, че раждането може да започне по всяко време и ще трябва да имам достатъчно сили;

• волята и увереността, че всичко ще е наред – спрях да си мисля неприятни неща и не позволявах да загубя увереност в себе си;

• гените – майка ми също не е искала никаква намеса и е родила лесно, въпреки че раждането е било в Русия преди 30 години;

• спокойствието, подкрепа от семейството, липса на стрес от работата – всички ме окуражаваха в естествения ми избор и ми съдействаха да имам достатъчно време за себе си и “бременните” занимания;

• йогата – страшно ми помогнаха както цялостното раздвижване и укрепване на тялото, така и техниките за успокояване, визуализацията, с която “програмирах” мозъка си какво искам да се случи, придобиването на способност да се оттърся от стреса или ситуацията, в която се намирам, съветите на вече раждалите жени в курса по йога максимално да релаксирам между контракциите и да не мисля за идващата болка; 

• курса за бременни на “Естествено” – подковах се с факти за раждането, чух вдъхновяващи истории и придобих още по-голяма увереност, че мога да се справя сама и че съм господар на тялото и ума си;

• вяра в доктора – познавах го бегло, но ми беше вдъхнал доверие, а и бях чула няколко позитивни истории от познати;

• мисълта, че “и това ще мине”.

Пожелавам на всички бременни жени прекрасна бременност и леко, положително раждане. С подходящото мислене, подготовка и малко късмет това е напълно възможно, дори и в болнични условия.

Историята на Лора, родила на 30

Никога не съм се страхувала от раждането. Знаех, че ще боли много и че ще е сериозно изпитание за мен, но също така знаех, че ще се справя, така както са се справили майка ми, бабите ми и милиони други жени по света. За да се подготвя за това важно събитие, а и за грижите за бебето, в последните месеци от бременността посещавах училище за бъдещи родители.

Исках да родя нормално, но бях подготвена, че може да се наложи секцио предвид това, че съм слаба, с тесен таз, а бебето по ехографски изчисления вървеше малко едричко, освен това по време на бременността ми се установи лек сърдечен дефект. За щастие получих зелена светлина от кардиолога за нормално раждане, а д-р Джонгова, при която проследих бременността си, и при която избрах да родя, също смяташе, че ще се справя. Имаше един малък проблем – терминът ми беше на 18 септември, а д-р Джонгова щеше да е на конгрес в чужбина от 10 до 14 септември, и тъй като много исках да родя при нея, силно се надявах да не почна да раждам, докато я няма. На последния преглед в деня преди да замине тя ми каза, че самолетът й каца в 10:30 вечерта на 14 септември и от там нататък мога да разчитам на нея, а също да не се притеснявам да й звъня, докато е в чужбина, ако нещо ме притеснява.

Времето минаваше, терминът ми наближаваше, а бебето нямаше никакво намерение да се появи въпреки всички прогнози, че ще подрани заради многобройните контракции, които получавах още от пети месец на бременността. На 14 септември вечерта към 11:30 часа реших да си изтрия лака от ноктите на краката и докато го правех, водите ми изтекоха. Погледнах часовника и осъзнах, че моята любима д-р Джонгова се е завърнала само преди един час. Звъннах й и тя ме инструктира да тръгвам към болницата и след като ме прегледат там, да й се обадя да й кажа какво е положението.  Емо (таткото) викна един негов приятел и тримата потеглихме към Първа АГ болница „Св. София”. Там ме приеха с един сантиметър разкритие и ме заведоха в предродилна зала, където се установи, че имам “хубави” контракции на 7 минути, а с лекарката ми се разбрахме тя да дойде, като станат на 5 минути и имам 4-5 см. разкритие.

И така зачаках да мине времето. Постепенно контракциите станаха леко болезнени, после по-силно болезнени, но оставаха все на 5-6-7 минути и докъм 7-8 сутринта се мъчех да спя между тях, но не ми се получаваше, понеже другите родилки много пъшкаха и охкаха. Две от тях даже родиха и като чух бебетата им да изплакват, ми се насълзиха очите от умиление и вълнение.

От време на време ставах да се разхождам по коридора, говорех с Емо по телефона и така по-лесно понасях болката по време на контракциите.
Сутринта, известно време след като дневната смяна дойде, болките ми станаха много неприятни, но аз прилагах техниките на дишане и релаксация, които бях научила на курса за бременни и успявах да ги понеса.

Никой доктор обаче не искаше да ме прегледа, защото аз бях с избор на лекар, който не беше там. Аз почнах да им се моля да ме прегледат, за да видим какво е разкритието и да се обадим на моята лекарка, но никой не ми обърна внимание. Накрая една много мила акушерка ми каза, че тя е приятелка на моята докторка и тя ще ме прегледа и ще й се обади. Оказа се, че съм с 4 см. разкритие, а като звъннахме на д-р Джонгова, тя каза, че вече пътува към болницата, но виси в задръстване и не знае кога ще пристигне. Болките ставаха все по-ужасни, а акушерката ме държеше за ръката или ме милваше и успокояваше по време на контракции, носеше ми марли с вода и ме успокояваше и окуражаваше.

Д-р Джонгова дойде, включиха ми система окситоцин и болките станаха много на често и много по-болезнени. Беше ми много тежко, защото много ми се спеше и между контракциите се унасях, но не можех да поспя, защото много скоро след това настъпваше следващата контракция. В един момент бях толкова изтощена, че започнах да се моля за упойка. Провериха ме за разкритие, оказа се, че е достатъчно, и ме заведоха в самостоятелна родилна зала, където д-р Войнова ми постави спинална упойка, от която получих почти моментално облекчение и след 1-2 контракции заспах.Събудих се, когато беше наближил моментът да напъвам.

Докторите и акушерките ме наобиколиха и ме сложиха на кислород. Обясниха ми как да дишам и да напъвам, но аз вече знаех как да го правя благодарение на курсовете за бременни и мисля, че се справих доста добре. Дори по време на единия напън се усетих, че не напъвам съвсем правилно и веднага се коригирах. Акушерката каза, че вероятно без епизиотомия няма да стане, моята лекарка се съгласи и така се сдобих с едно малко разрезче. След това акушерката помогна, като издърпа бебето, а д-р Джонгова ми натискаше леко корема в горната част и го избутваше навън. Честно казано, мислех си, че заради упойката ще ми отнеме много време и напъни да родя, но всичко стана за максимум 5 минути.

Бебката изплака почти веднага с един дрезгав глас, което предизвика смях в родилната зала и коментари, че имала много секси глас.

Тя се роди с перфектни размери – 3,350 кг. и 50 см., в 13:43 часа на 15 септември,  две седмици след тридесетия ми рожден ден.

Странното е, че се разплаквах, когато другите момичета раждаха, а сега, когато аз самата родих, не пророних и сълза, не че не се вълнувах, но просто чувството на облекчение, че всичко е приключило успешно надделя над вълнението от това, че вече съм майка.

После увиха бебката и ми я сложиха върху гърдите. Аз бях толкова ошашкана и замаяна и всичко ми изглеждаше много сюрреалистично и успях само да я погаля леко преди да я отнесат за малко. През това време съм родила плацентата, даже не съм разбрала как е станало това заради упойката. Докторката ме заши, увериха се, че съм добре и донесоха Аглика обратно в родилната зала. И точно тогава Емо ми звънна (много подходящ момент избра, сякаш е усетил нещо) и аз му съобщих, че вече е баща. А и бебка тогава се разплака и той успя да й чуе гласа и се развълнува ужасно много. След това екипът излезе от стаята и ни остави двете с бебката да си лежим сами. Честно казано, чувствах се доста странно. Определено не бях обзета от чувствата, които си мислех, че ще ме обземат преди това, като си представях този момент, но може би все още не можех напълно да осъзная това, което се случваше, а и това, че вече бях прекалено изтощена след безсънната нощ и 14-часовото раждане, също oказваше някакво влияние.

Сега се радвам на моята прекрасна Аги, която ме изпълва с умиление и любов всеки път, като ми се усмихне, като я гушкам или просто, като я гледам, докато спи. Колкото и банално да звучи, тя е най-прекрасното нещо в живота ми и определено си струваше да изтърпя всички неразположения по време на бременността и болките, докато раждах.