“Истинската ми майка”
Седим под дюлата на сянка, вече три години заедно. Аз, приемната майка, и двете братчета на 8 и 7 години. Правя им зелено училище – подготвям седемгодишния за тръгване на училище, като съм купила карти с букви и отзад с картинки, за да се упражняваме в назовавеното им, а с големия сме разтворили “Много сладка книжка за различни активности” – на английски. Там в началото на „много сладката книжка …” има една част, в която детето попълва различни неща за себе си и по този забавен начин учи езика – на колко е години, колко е висок, какъв цвят са очите му, любимият му вкус сладолед, любимият му филм и т.н. Стигаме до страничката, която се казва “Моето семейство” и задачата е в определени квадрати, като портретни снимки, детето да нарисува членовете на семейството. Големият започна да изброява колко сме членовете на семейството, заедно с кучето, и установи, че има още два празни квадрата. И тогава ме погледна с големите си зелени очи и каза: “А може ли в тези две квадратчета да нарисувам истинската ми майка и баба?”
Трябваха ми няколко секунди да преглътна ефекта от думите “истинската ми майка”, за да бъде отговорът ми лишен от емоция, а домашно спокоен. И аз казах: “разбира се” … Но истината е, че не ги исках тези две жени дори и в края на квадратчетата. Истината е, че ми стана мъчно и несправедливо. И всички книги за самопомощ, които бях изчела по отношение на “приемната грижа”, обученията, груповите срещи, споделянията, моите лични решения и дори еманципираният ми отказ да ме наричат “мамо” се стопиха в момента, в който той каза: “истинската ми майка”. Та какво ми беше неистинското на мен – нима не се ядосвах и не изстрадвах всичките му болезнени отхвърляния на хора, места, учители, други деца, правила … нима не мислех денонощно и не се самообвинявах, че не съм достътчно топла и отдадена майка на него – изоставения. Нима не сме заедно в “добро и зло” 350 дни в годината, без изключение, нима не следях внимателно кога му порастват ноктите, за да ги изрежа. Нима не воювах с него за капка искрени говорения и отношения. Нима не се паникьосах, когато падна и си разби главата и когато набрах телефона на „Бърза помощ” не можах да се сетя как се казва. Нима не знам, че може да пее и рисува чудесно и обича да се прави, че не знае разни неща. Нима не усещам по извития му гръб и по начина, по който не знае къде да си сложи ръцете, че е пак притеснен и объркан, защото денят е започнал не както трябва, не в определения ред и конфигурации се случват движенията и нещата около него. Толкова много неща знам. Защо тогава не съм “истинската майка”?
Мили неистински приемни майки, в тези моменти изяжте една лъжица мед, изпийте една чаша студена вода и отидете някъде да подишате въздух, за да мине моментът на слабост. Това, което ми дава сила, е в квадрат номер 1 – там ме е нарисувал мен, и после непрекъснато се уча и си повтарям, че когато си решил да помогнеш на някого трябва да си готов затова – не просто силите да ти стигнат, но и вътрешните хоризонти трябва да са широки, още широки, може и още широки, да и това може, и това …
1,136 преглеждания
