Моето хубаво естествено раждане – част втора
Всички сме чували, и най-вече гледали филми, за ужасно раждане – болка, пот, крясъци… Драматичното послание, което искат да отправят режисьори или сценаристи, за да подсилят историята си, е напълно излишно в реалния живот. В реалния живот, нещата са различни, раждането може да е различно, особено, ако не го пакетираме в познатата опаковка от филмите и да очакваме и нашето да бъде такова.
Сигурно сте чували, че раждането след 28 години е по-рисково, чудим се как слабите жени могат да родят естествено, особено ако са с тесен таз, а още повече, ако става дума за бебе над 4 кг. например! За жените с наднормено тегло също се говори, че раждането е по-сложно.
Представяме ви историите на три жени, всяка от които влиза в поне една от изброените по-горе категории. Тези жени ще ви вдъхновят с историята за тяхното естествено раждане. Две от тези жени, водени може би точно от представата си за раждането от филмите, до последно не смятат, че раждат, защото явно очакват да боли много повече…
Избрахме тези три жени да споделят историите си с вас, за да ви покажат, че раждането може да бъде положително преживяване, забавно, да ви кара да се смеете, танцувате, да се влюбите…
Историята на Боряна, родила на 28
Имах лека и безпроблемна бременност, непрекъснато бях в движение, гонех автобуси, качвах се на Витоша, не се спирах… Единственият проблем, който лекарите не можаха да отсранят по едни или други причини беше, бактерии в стерилната урина. Наложи се да влезна в болница (Окръжна болница, по преценка на д-р Жекова) в 8-мия месец за 2 седмици за лечение с антибиотици. При престоят ми там, се запознах с почти всички от лекарския персонал и си имах дори любима сестра – Ади, на която дори веднъж казах, че като стане време да раждам, искам тя да се падне на смяна.
Принципно, никога не съм се страхувала от раждането, дори и като тийнейджър. Когато сме говорили с приятелки за това, не съм го изживявала така емоционално като тях. Някак си съм си изградила лично мнение, че трябва да гледам на цялата тази работа, като на предизвикателство! Защо да се страхувам от нещо, което не ми се е случвало досега, нещо, което не съм преживявала преди и не знам за какво иде реч?!
Стори ми се безсмислено да се тревожа и хабя за неизвестното. Разбира се, че съм се притеснявала, (но никога за това дали бебето ми е добре, дали всичко с мен и него ще е наред и т.н), а за дребни “козметични” неща. Например, винаги съм искала да родя в неделя, защото аз и таткото сме неделни бебета, а родените тогава деца са деца на слънцето (Sunday) и са щастливи и одухотворени. Исках да е спокойно наоколо и да съм сама, докато раждам. Не би ми било приятно да раждам с още 1-2 жени, да ги слушам и да страдам с тях, все пак е интимен момент…
Терминът ми беше на 25.09.2011г (събота). В 16 ч. започнаха да ми изтичат водите, малко по малко… Слагах си родилни превръзки и лежах. Даже имах гости, които също лежаха с мен на спалнята. В 12ч. (полунощ) реших да звънна на д-р Жекова. Тя ми каза: “Спокойно, моето момиче, легни се наспи, а утре ела да чуем тоновете.” Така и направихме с приятеля ми – легнахме си. В 3:09 ч. получих първата си болезнена контракция. Започнах да ги засичам и си мислех как трябва да издържа поне до 7 ч. сутринта, защото в 6 ч. в болницата всички се събуждат, раздават се термометри и започва запис на тонове на бременните в манипулационната, а това е и мястото, където се провежда цялата подготовка на родилката преди да влезе в залите. Искаше ми се да нямам компания, поне за прегледа, но уви, в 6 ч. с Живко (приятелят ми) се изстреляхме към болницата, защото започна да става напечено. Беше една прекрасна НЕДЕЛНА утрин, ръмеше септемврийски дъждец, беше тихо и спокойно.
Пристигнахме. Нямаше навалици, нямаше движение. Прие ме д-р Балтаджиева, изпълни процедурите и звънна на д-р Жекова с думите: ” Хайде, който спал-спал, Боряна Михтиева е с 5 см. разкритие, хващай Георгиев (анастезиолога) и идвайте.” В 7 ч. застъпи новата смяна. Не мога да ви опиша колко бях щастлива, като видях Ади (любимата ми сестра). През цялото време (докато ми слагаше системи в предродилна, като ме измести на магарето в родилна) си говорихме и смеехме. Все я питах сега какво е това, какво ми слага…
Сложиха ми упойка и след 5 минути не усещах нищо от кръста надолу… ама грам! Смеех се през повечето време и дори в един момент си казах:”Абе Бо, я се стегни, дай малко по-сериозно, все пак си дошла да си родиш детето, концентрирай се малко!”. По едно време Ади надигна чаршафа, с който бях завита и възкликна: “Мила, ама ти раждаш!”, при което аз казах: “Така ли?” и прихнах от смях. Д-р Жекова дойде при мен (с маска на лицето) погали ме по челото и ми каза: Спокойно, всичко ще е наред! А аз се зачудих, защо го прави, защо ме успокоява, та аз нищо не усещам, и изобщо не изпитвам и капчица страх…дори и нервно притеснение… Беше ми еуфорично.
Обясниха ми как да напъвам и, след 4 напъна и 5 минутна трета фаза, Айя се роди. Видях я, видях как я къпят, повиват, после ми я дадоха и знаете, че другото е неописуемо. Видях и плацентата. Имах 2 вътрешни и 3 външни шева, но бебето беше 3.600 кг. и нямаше вариант да мина без епизотомия. Часът на раждането беше 9:20. Пропуснах да кажа, че почти постоянно си говорех и с приятеля ми по телефона, той си се разхождаше навън и чакаше… После, след като ме зашиха, беше при мен 2 часа в залата. Помогна на една жена да ме сложи в количка, защото упойката ме пусна едва на следващата сутрин.
Надявах се на малко, а това, което ми се случи надмина и най-смелите ми очаквания. Беше едно хубаво раждане-преживяване (бързо, леко и емоционално). Бях щастлива и спокойна. Иска ми се повече жени да раждат така, да не се страхуват, да си изградят възгледи и убеждения за процеса и да ги следват. Да не се влияят от други хора и мнения, защото всичко при всеки е строго индивидуално. Да знаят, че всичко ще е наред и да не допускат съмнения и тъмни мисли.Да са положително настроени. Да вярват винаги в най-добрият развой на нещата!
Историята на Албена, родила на 31
Имам две деца – Борис на 3 години и Калина на 1 година и половина. Ще разкажа за раждането на Борис, който родих на 31 години. Той се роди на 26.01.2009 г., три дни след термина определен от лекарите (23.01).
Избрах да родя в МБАЛ Св. София, където ми беше проследена цялата бременност. Лично аз съм безкрайно доволна от раждането ми и съм безкрайно доволна и благодарна на лекарския екип.
На 23.01 сутринта отидох до болницата за преглед, но разкритие нямаше и останах леко разочарована. Същата вечер започнах да протичам. Имах и леки болки. На 24.01 с приятеля ми Емил отидохме до болницата за измерване на тоновете, но все още нямаше шансове за раждане. Привечер започнах да имам все по-ясни болки на равни интервали от по 20-30 минути. По време на самите болки правех упражнения за намаляване на болката и за по-бързо спускане на плода. Почти не спах същата вечер и бях сигурна, че раждането започва.
На 25.01 сутринта отидохме отново в болницата за мерене на тонове. И пак нищо! Не можех да повярвам. С Емо отидохме да обядваме, а в ресторанта, при получаване на болки (които бяха станали на15 мин.), ставах и се разхождах. Прибрахме се, но болките непрекъснато се увеличаваха, а времето между тях се скъсяваше. Вечерта станаха през 7-8 мин. Започнах да си вземам горещи душове. Много помагат. Болката почти изцяло изчезва. Но аз (голямата оптимистка) се притесних, че ще взема да родя под душа. Колко наивно от моя страна.
И така, след полунощ започнах да си постенвам от болка. Емо започна да ми масажира гърба, но, честно казано, не ме облекчи особено. Искам на всички бъдещи майки да кажа, че упражненията по време на болки, и дори между болките, са много важни и полезни. Не спирах да ги правя през цялото време, докато не родих. Към 2 след полунощ болките бяха станали доста силни и отидохме в болницата. Дежурна беше д-р Павлова. Страхотен лекар, между другото. Оказа се, че съм само с един сантиметър разкритие. Не ме върнаха. С Емо искахме да сме заедно в предродилна зала, но от болницата категорично ни отказаха. Явно е трябвало предварително да ги уговорим тези неща.
И така, мен ме вкараха в родилната зала – имаше едно легло, което е за родилката до преди раждането, до него е столът за раждане и необходимите неща за бебенцата – за аспириране и т.н. Разхождах се и продължавах да правя упражненията. Времето между болките леко се беше увеличило, както съм чувала, че става, когато тръгнеш от вкъщи за болницата. Успях да си почина малко, доколкото беше възможно.
Лекарите ми правеха вагинален преглед на около всеки 2-3 часа. Получавах разкритие, но доста бавно. Към 10-11 ч. сутринта (може би около 7 часа след приемането ми в болницата), ми спукаха мехура и водите изтекоха, което уж поускори процеса. Знам, че предизвикването на раждането не е от най-хубавите неща, но трябва да отбележа, че при толкова дълго време и с такива болки, започнах доста да се изморявам. След пукването на мехура бях получила около 5-6 сантиметра разкритие. Не спирах да си търся удобни пози, спомагащи за намаляване на болката и за по-бързото спускане на бебето в таза. Лекарският екип непрекъснато ме окуражаваше да се движа колкото може повече. Стараех се да дишам колкото е възможно по-добре за дадената ситуация, въпреки че, честно казано, беше доста трудничко за овладяване, особено в последните минути преди да започна да раждам, когато болките вече бяха неудържими. За последните два сантиметра разкритие ми сложиха система окситоцин (бях изказала нежелание да ми се слага такава по принцип, но в този момент приех).
Не успях да се въздържа и си поисках епидурална упойка, но слава богу, лекарите казаха, че не е нужно, че оставало още малко до края и че ще се справя и без упойка. Казаха, че не е нужно да се прави и клизма, въпреки че аз бях ЗА.
Целият този предродилен процес продьлжи до към 12.50 на обяд, когато д-р Павлова и д-р Мазнейкова решиха, че е време за окситоцина. Естествено питах защо трябва да ми го сложат, но явно от доста време ме чакаха вече да получа пълно разкритие. В момента, в който ми пуснаха окситоцина болките вече станаха неудържими. Когато д-р Павлова ми каза да легна на леглото с думите: „Хайде Албена, искам вече да раждаш”, а малко след това започна да ми прави разкритие с ръка и каза:” Хайде, напипвам косата на бебето!”, всички сили ми се върнаха обратно!
Качиха ме на родилната маса, която беше от тези с наклон, а не напълно легнала. Започнах с напъните и искам да спомена колко е важно да се напъва правилно и да си почиваш между напъните.
Сега си мисля, че правилното напъване щеше да ми спести епизотомията, но искам да успокоя момичетата, че епизотомията не е болка за умиране. След двайсетина минути Борис се появи на бял свят, а аз естествено в този момент бях най-щастливата жена на света.
Екипът лекари беше много позитивен по време на раждането и честно казано не успях да почувствам никаква липса на близките ми хора по време на престоят ми в болницата до самото раждане.
Тук искам да спомена колко важен процес в живота на майката и на бебето е кърменето. Искам да кажа на всички бъдещи мами да не се отказват от кърменето дори и в началото да им се струва трудно, а в някои случаи и болезнено. Това постепенно отминава и кърменето става един неповторим акт на близост между майка и дете.
Също искам да спомена колко много ми помогнаха посещенията на курса по йога. Помогна ми да надрасна страховете ми около раждането. Научих се да мисля позитивно и по време на раждането прилагах това, въпреки болките, които преживявах. Научих много за пренатално общуване с детето, което мисля е много важно за всяка жена.
На всички бъдещи мами пожелавам леки раждания и пожелавам да надраснат страховете си и да знаят, че всичко ще бъде наред и ще бъде вълшебно, когато гушнат бебенцата си.
Историята на Весела, родила почти на 29
Първото нещо, което си помислих веднага след раждането на Константино, беше: „Искам пак!”. Второто беше: „Искам си бебето!”. Третото: „Искам да си ходя!”.
От момента, в който забременях съм мислила само и единствено за бъдещето си дете и ролята си на бъдеща майка. Посещавах курсове за бъдещи родители, четях много детска психология, различни теории за отглеждането и възпитанието на детето, галех го и му говорех ежедневно, грижех се за себе си – почивах, ходех на йога и плуване за бременни, движех се непрекъснато, разходих се за един месец до Южна Америка, разхубавих се и бях безкрайно щастлива.
Вярвах, че раждането е нещо съвсем естествено и бях убедена, че болката е поносима и, сравнено с вълнението от предстоящата среща с новото човече, което щеше да преосмисли живота ми, е незначителна подробност! Не знаех как се диша при раждане, какви пози да заемам преди и по време на раждане, колко часа трае всяка фаза, кога се напъва и как се засичат контракции. Вярвах, че раждането ще е лесно, бързо и… прекрасно!
И беше такова.
В последните седмици преди да родя лекарят каза, че бебето е голямо и му се иска скоро да се ражда. Радвах се, че съм износила голямо бебе и не се притеснявах за раждането. Бяхме обсъдили предварително единственото, което някога ме е тревожело за раждането – разкъсванията и епизиотомията. Д-р Илиев от Токуда ми обясни, че мога сама да реша дали да се направи епизиотомия или не, ако се наложи, разбира се, и ме успокои, че ако се стигне до това, ще бъде с упойка, така че бях спокойна. Последните седмици правих масажи на перинеума за всеки случай.
В понеделник сутринта, 6 дена преди термина, отидох на йога за бременни и по време на упражненията ми падна “тапата”. Всички в залата много се развълнуваха, разбира се, започнаха да предполагат кога ще се започне раждането – можело да започне до няколко часа, но се случвало и след 2 седмици. Прибрах се и реших, че е най-разумно да се наспя хубаво, за да бъда отпочинала за евентуалното раждане. В полунощ усетих тежест в кръста и корема и знаех, че започва. В 3 събудих съпруга си и до 7 сутринта редувах горещи душове с леко масажиране на кръста. Към 7.30 ч. пристигнахме в болницата, където ме приеха с 2 см. разкритие и напълно изгладена шийка, увериха ме, че се справям чудесно и ме изпратиха в предродилна зала. Избрах да родя в Токуда, за да се държат към мен уважително и внимателно, както и заради не-болничната обстановка. Родилното в Токуда е като хотел за раждане, бях сама в стаята, имах на разположение голяма топка, на която да правя упражнения, собствена баня и вана, предлагаха ми музика и подходящо осветление, обгрижваха ме постоянно.
До 11 часа болката беше все още поносима, чувствах се добре, но бях много отпаднала. Непрекъснато ми предлагаха епидурална упойка, която отказвах от самото начало, но в 12 ч. се съгласих. Понякога съжалявам за лесното решение, но в този момент се почувствах толкова добре и реших, че така хубаво ще си почина за важната среща, която ми предстоеше.
Последните 2 часа прекарах почивайки си. Малко след 14 часа влязохме в родилна зала, където прекарахме не повече от 15 минути и родих сина си с 3 напъна. Беше толкова лесно, естествено и вълнуващо! Емоцията е неописуема!
Родих бебе 3, 900 кг. без никакви разкъсвания. Чувствах се слаба, но можех да сядам все едно не съм родила преди малко. Исках да се приберем у дома. Веднага. Престоят ни в болницата 3 дена беше абсолютно безсмислен.
Исках веднага да си взема бебето, за да го закърмя, но не ми го дадоха, въпреки че и д-р Илиев обясни, че такава ни е уговорката. Много съжалявам за този момент, както и за последващата борба да бъда заедно с детето си в стаята, а не разделена. Сестрите ми обясняваха, че не мога да бъда с бебето в стаята, защото то ще безпокои жените, които са претърпели операция и трябва да си почиват – 2 жени, които бяха родили със секцио по желание?! Цялата последна нощ прекарах будна, за да не събуди детето ми някой в стаята и да ме накарат да го оставя в стаята с бебетата.
Не можахме да си позволим присъствието на таткото (екстрата, която няма никакво основание да бъде платена!!!) и със сигурност ще променим това за бебе номер 2!
Раждането е страхотно изживяване с невероятно силен финал! Не е за изпускане!
13,571 преглеждания
