Истината за майчинството
*крада най-нахално заглавието от мама Меми, защото е толкова точно.
Хората имат какви ли не мечти. За живота си, за бъдещи планове, за големи постижения… и аз имам такива. Но повечето ми мечти са малки и ежедневни. Например – мечтата да се изкъпя. Ама не просто да се изкъпя на тъгъдък, докато стресирано се питам дали съм се вместила в две минути и дали ще успея да се облека, или дори дали ще мога да се подсуша, преди бебето да се е събудило и разревало.
Не. Мечтая за истинско, разточително, неограничено във времето къпане, когато мога да стоя под душа, докато между пръстите ми пораснат жабешки ципи, а на гърба ми се появят хриле. Къпане, което да продължи толкова много, че всички да питат „да не потъна?“ Да мога да бълбукам под струята, докато на Топлофикация им свърши топлата вода в централното подаване. Да се мия, плакна, мажа, търкам, докато всички бутилки и шишенца в банята се изпразнят. Да седя толкова дълго, че от натрупаната пара да нямам нужда от сауна. Да мога после без бързане да се наглася, подсуша, реша, мажа. Ей така искам да се изкъпя.
Разбира се, има вариант да се къпя и когато у дома има други хора, които да гледат бебето в това време, но бедата е там, че имам и още куп неща, които също искам да свърша, без непременно да държа бебе в ръцете си… така че, с надеждата, че ще успея поне този път да взема душ на спокойствие, приспивам бебето (отново) и се измъквам на пръсти. Много, много тихо се вмъквам в банята и много, много тихо, като се опитвам да не траквам, тропвам и издавам какъвто и да е шум, затварям вратата и с облекчение пускам водата.
Точно след като се намокрям, естествено, чувам жалният й вой отвън. За съжаление ми се е паднало бебе, което също като майка си спи суперлеко и се събужда дори от мисъл за шум, ако ме няма в стаята (когато съм там, може и да спи при леки шумове). Първо се събужда, оглежда се и ако не ме види, се нажалява и започва да се оплаква на висок глас, лазейки из къщата. После, ако открие къде съм се затворила без нея (например, банята или тоалетната), застава отпред и започва искрено и сърцераздирателно да нарежда, ронейки сълзи, защото все още не може да си представи, че някой би могъл да иска да отиде някъде сам, без нея…
Принуждавам се да отворя вратата, за да ме види и да се успокои, че не съм изчезнала и й говоря успокоително или леко с повишен тон, като се опитва около десетина пъти да нашляпа вътре. Мразя да се къпя на отворена врата, точно както мразя още от голямото дете да ползвам тоалетната така. Обаче нямам избор. Вариантите са или това, или излизане от банята веднага, защото вариантът, в който аз се къпя на затворена врата, докато бебето плаче истерично отвън, не стои под въпрос. Успявам да се изкъпя донякъде, но хем ми е студено, хем не смея да си вкарам главата под душа, защото дебна Ръкавичка да не залази по мокрото. Накрая се предавам тотално. Пълня леген с топла вода, събличам бебето и го цопвам вътре, за да мога поне да се доизкъпя на относително спокойствие. Тя е доволна, аз – не твърде, но пита ли ме някой.
Толкова по въпроса за мечтаната и предвкусвана от мен баня. Изкъпваме се, увивам и двете ни в хавлии, отнасям Ръкавичка в спалнята, където тя за благодарност веднага се изпишква на леглото.
Автор: Таня Русева
24,354 преглеждания
