В прекрасния Рио или не, Любима расте и всеки ден ние се натъкваме на нови предизвикателства относно възпитанието й. Като осъзнати родители ние поставяме всички общоприети възпитателни канони под въпрос. Книги за възпитанието има написани безброй и информацията във всяка от тях е валидна. Онова, което особено обичам в книгата на Д-р Мадсен е, че когато и да я отворя, материалът ме грабва от първото изречение. В нея няма многословие, идеите са изпитани на практика и перспективата е свежа – в много случаи противна на всеприетото мнение за това как трябва. Няма да забравя когато д-р Мадсен разказа случката, в която той е тренирал цялото си семейство да евакуира къщата им в случай на пожар. При скачане от стълбата, едното му дете си чупи ръката. Попитахме дали си е струвало – та нали е нямало пожар, това е било само „ролева игра“. Той беше непоколебим, че тренингът е бил абсолютно необходим, въпреки злополуката. През следващите седмици на вашето внимание предлагам още няколко материала от книгата „Преподаване/Дисциплина: Положителен подход за възпитателно развитие“.
Сърдечни поздрави от Рио,
Ваша Аглика Ангелова
ЗАЩО ДА РАЗВИВАМЕ ДИСЦИПЛИНАРНИ ПРИОМИ?
Майката точно е привършила занятията си и очаква 17-годишния й син да я вземе от училище около 16.00 часа. Вече става време, но него го няма; жената започва да се разхожда нервно и да мисли за трескавия следобед и за провалената вечеря, които я очакват. В 16.15 тя е вече леко ядосана и си мисли колко нехайно е детето й. Става 16.30 и въпреки, че се опитва да се съсредоточи върху правене на нещо друго, тя започва да се тревожи за неговото местонахождение. Между 17.45 и 18 часа (след като е отказала много покани за закарване у дома), тя си представя сина си мъртъв в автомобилна катастрофа, нападнат от някого, в болницата в безсъзнание, в полицията, пиян в парка и разни такива неща, всичките негативни (дори е забравила да се притеснява за това как ще се прибере в къщи самата тя). Не е странно, че в такива случаи повечето хора не си представят, че синът им се е заговорил с приятел и е забравил за времето докато се развлича, или че се разхожда, или дори че пазарува за подарък на майка си.
Какъв наистина е проблемът в този случай? Майката, която се „тормози и тревожи“ за възможни катастрофи, или 17-годишният син, който закъснява? Истинският проблем е тревогата. Ако майката беше чакала известно време и уредила превоз до вкъщи след като уговореното време беше минало, проблемът щеше да бъде много по-малък.
За съжаление онова което се случва често е, че хората затвърждават у себе си и у другите най-лошото (заместете в горния пример сина със съпруга). Обикновено ние възпитаваме у себе си излишно безпокойство за ужасните неща, които биха могли да се случат, като например загубата на любим човек или неспособността да успеем в бъдеще. Проблемът всъщност е самото притеснение, особено когато нищо не е направено, за да променим поведението си. Много хора редовно съумяват да усилят тревогата си и, освен това, да се самоубедят, че тя идва от искрена загриженост за себе си и за другите.
Изглежда всеки човек трябва изрично да се приучи да се подготвя за предвидими критични моменти. Ние трябва да научим себе си и нашите подопечни на специфични действия, чрез които да се справят в спешни случаи (като например какво да правят ако непознат се опитва да ги заговори с недобри намерения, ако в училище избухне пожар и отнякъде идва пушек, ако се наранят на детската площадка, ако им се предлагат наркотици и т.н.). Потенциални ситуации биха били управляеми чрез тези процедури на обширни ролеви игри. Адекватните реакции биха могли да бъдат базирани на ценностите на преподавателя и трябва просто да пояснят каква да е „нормалната“ рутина при такива ситуации. Когато ценностите и техниките са установени и упражнявани, тогава, ако настъпи тревога, тя няма да доведе до чувство на беда. Ако очакваме лоши последствия, тогава е прекалено късно да научим някого на нещо, и ако нещо лошо се случи, не можем да направим нищо докато не сме уведомени за това.
Тревогата, или „депресията“, обикновено не е нещо повече от твърдение на „самосъжаление“ пред самия себе си или пред другите и това ни прави определено непродуктивни. Често, когато общуваме един с друг и навлезем в историята си за „безпокойство и мъка“, ответната страна слуша внимателно с кимаща глава и „натъжено“ лице и задава въпроси. Обикновено когато някой ни прави тази лоша услуга, тогава ние казваме че ни „разбира“, което още повече затвърждава нашата „депресия“. Преподавателите биха могли да кажат на приятелите си, един на друг и най-вече на учениците си, че ако последните искат да се се самосъжаляват и да губят ценно време вместо да решат как да действат и да се справят с проблема, то тогава да си намерят някой друг на когото да се оплакват. Често онези ученици, които „забравят“ или отказват да носят отговорност просто искат да прекарат времето си в оплакване. Единствените негативни или подобни мнения, които бихме могли да разрешим са обяснения, които честно описват фактите на дадена ситуация и биват последвани от опити за изложение на това какво поведение е планувано, за да облекчи проблема. „Кажи ми какво възнамеряваш да правиш; не ми „предавай“ проблема си.“ Поразително е колко бързо „депресията“ и „тревогата“ се разтоварват при децата (а дори и при възрастните) когато никой не се задълбочава в тях и когато негативната вербализация е или наказана или игнорирана, докато позитивните решения са поощрени. „Това ли ще направиш следващия път? Това е отлично. Нека да се престорим че аз съм другият човек и ти ми показваш какво би направил/а.“
Преподавателят трябва също да внимава да не поощрява малки деца да плачат ако нещо им е отказано и по този начин да затвърждава само-изпълняващото се предсказание, че само когато детето си го „изплаче“ то ще се почуства по-добре. Преподавателят би могъл да се съсредоточи в обрисуване на проблема без да подсилва каквито и да било емоционални реакции и, в същото време, да поеме отговорност за планиране на програма с ученика, водеща до поведение несъвместимо със самосъжалението. (Може да се направи нещо по проблема, например е възможно ученикът да бъде въвлечен в приятно занимание ако не е възможно да се създаде различна реакция в този момент).
Разбира се сериозната, дълготрайна депресия трябва да се третира от професионалист в областта, а тревогата, гневът, и други такива реакции са нещо обичайно при хора от всяка възраст. Такива реакции биха могли да бъдат приети веднага след появяването им, след което да последват поведенчески приоми, които да ги променят. Тези приоми не трябва да се насилват или човек да се задълбава в тях прекалено. Младите хора трябва да бъдат възпитани да се справят с проблема веднага, а не да се насърчават за дълги периоди на тревога. Следователно, фокусът трябва да бъде върху решаването на проблемите, които са родили тревогата, гнева, или плача (депресията), и по този начин да си издействаме нов начин на мислене.
Защо да развиваме дисциплинарни приоми? – За да спрем да се тревожим и да започнем да действаме.
Аглика Ангелова дарява хонорара си за инициативата „Училища за родители „Да пораснем заедно”. Направете го и Вие!
И ние като УНИЦЕФ вярваме, че всяко дете заслужава добър старт в живота си, грижовни родители и щастливо детство. Затова в момента набираме средства за създаването на „Училища за родители „Да пораснем заедно” в цялата страна. Тези училища ще осигурят на родителите на малки деца качествена информация, подкрепа и пространство, в което да споделят опит, знания, проблеми в присъствието на подготвени специалисти.
Помогни да има повече щастливи деца!
Направи дарение онлайн или научи повече на www.unicef.bg
