Кого дисциплинираме?
Много преподаватели и родители теглят изкуствена черта между обич и дисциплина. Някои настояват на обичта, други на дисциплината. Мъдрите мислят, че решават проблема, като казват, че би трябвало да е и двете и вероятно всички са еднакво наивни. Важният момент е още в началото ние, като учители, да си дадем сметка какво точно разбираме под обич и/или дисциплина. Главната теза в тази книга е, че трябва обърнем внимание как хората се държат, за да можем да оценим дадено поведение или да дефинираме някакви условия.
Как да разберем, че сме обичани, ако не от начина, по който хората се държат към нас: какво казват, как гледат, как ни докосват, с една дума, какво правят?
Вниманието, хвалбите, милите думи и физическият контакт винаги са били демонстрация на обич. Кого го е грижа, че някой го обича, ако никога не получава доказателство чрез внимание, контакт или изречена дума? Дори да е възможно обичта да съществува абсолютно абстрактно, повечето хора не се задоволяват с толкова малко, особено за дълъг период от време. Често чуваме фразата: „Ще те обичам независимо от всичко.“ Това е добър пример за неозначаващо нищо клише. Действително много малко хора, ако въобще има такива, наистина го вярват, особено за продължително време. „Независимо от всичко“ си остава нещо абстрактно, което има малко значение, докато в края на краищата не бъде нарушено. Тоест то означава по-скоро „Ще те обичам, докато ме изоставиш, намериш някой друг, отнесеш се с мен грубо, загубиш доверието ми и т.н.” Повечето хора наблягат на поведението. По-точно би било: „Ще те обичам, ако ти ме обичаш,“ или “ Ще се държа по определен начин, ако и ти го правиш.“
Ако такива твърдения като: „Ще те обичам независимо от всичко“ бяха приемани просто като безсъдържателни изказвания, би имало малко проблеми. Когато се взeмат на сериозно, те представляват много сериозен проблем, особено за учителя. Той е склонен да вярва, че трябва да „обича“ всички [ученици], и не стига вредата от това, ами учителите всъщност дори смятат, че трябва да се държат сякаш обичат всички ученици „независимо от всичко“.
Едно от най-важните разграничения, касаещи преподаването и ученето, засяга две елементарни, но значителни концепции: взаимозависимост и последователност. Повечето хора нямат проблем с разбирането на „последователност“. Последователност е често срещана дума която повечето хора разбират дори да имат проблеми с постигането й. Взаимозависимост е по-трудна и се отнася до причинно-следствената връзка, или ситуации „ако…, то…“. Дали нещо е взаимозависимо зависи извънредно от последствията. Например, един принцип на зависимост, на който ние учим всички млади е простичък: „Когато вършиш добро, ще ти се случат хубави неща. Когато вършиш лошо, ще ти се случат лоши неща.“ Дори да приемем незначителния брой изключения, ако наистина вярвахме в това и следователно го преподавахме, скоро щяхме да сме постигнали много „добри деца“ и установена последователност. При все това ние редовно нарушаваме този принцип, като учим децата на точно обратното.
Този простичък принцип има няколко отклонения: (1) когато вършиш лошо ти се случват хубави неща; (2) когато вършиш добро ти се случват лоши неща; (3) лоши неща ти се случват без значение какво вършиш, и (4) хубави неща ти се случват без значение какво вършиш (т.е. ще те обичам независимо, без значение от нищо друго). Може би най-тъжното последствие от това изопачаване е че за известен период от време третираме детето сякаш всяко негово поведение заслужава положителна реакция и в крайна сметка вдигаме ръце от него точно в момента, когато то най-накрая е разбрало именно това, на което сме го учили: независимо какво прави му се случват хубави неща. Вече установили тези не-последователни отношения, учителите често заявяват: „Опитал/а съм всичко с това дете и нищо не работи,“ или: „Просто не мога да стигна до него.“
Дисциплината е процес, посредством който се установяват определени отношения (причинно-следствени връзки). Тя е начин на поведение, който благоприятства за продуктивна развръзка. Първо, тя трябва да бъде преподавана; второ, тя трябва да бъде научена (т.е. да стане втора природа). Обичта, ако напуснем чисто реторичната сфера, е начин за чувстване и държание, благоприятстващ за продуктивна развръзка. Повечето учители се захващат с преподавателската професия, защото истински обичат децата (грижа ги е за учениците) и желаят да помогнат на всяко дете да постигне най-високия си потенциал. Понякога на хората им се плаща за това, че ги е грижа за децата, чрез обучителния процес.
Най-трудният аспект на човешките взаимоотношения, базирани на любов е развиването на способност да се въздържат от очевидни жестове на обич (и да игнорират или да показват неодобрение), за да се помогне на децата да се научат на подходящо държание. Когато обичливите реакции са предварително установени, тогава можем да реагираме по подобен начин на постъпките на детето. Следователно, когато детето демонстрира неподходящо поведение и ние активно се въздържаме от очевидни реакции на обич, ние учим детето, че определено поведение не заслужава откликване с обич от наша страна. Най-трагичните грешки на учителите се появяват, когато не събират смелост да се държат по този начин и се „предадат“. Детето се научава да прави изопачена връзка: „Когато върша лошо ми се случват хубави работи.“ В дългосрочен план всички страдат, но най-вече детето. Авторите [на книгата] наричат това учителско поведение „грешки на обичта“. Още по-подходящо то би могло да се класифицира като „наивност“ или „липса на смелост.“ Удивително е, макар и очевидно, как някои хора всъщност вярват, че всяко поведение трябва да бъде зачитано с явна реакция на обич. Учителят, който наистина обича детето има смелостта да го учи да прави правилни връзки. Ние дисциплинираме само онези хора, за които ни е грижа, останалите оставяме на мира.
Кого дисциплинираме? – Дисциплинираме онези, които обичаме.
За любовта и дисциплината – част 2
Превод от книгата на д-р Мадсен „Преподаване/Дисциплина: Положителен подход за възпитателно развитие“
Аглика Ангелова дарява хонорара си за инициативата „Училища за родители „Да пораснем заедно”. Направете го и Вие!
И ние като УНИЦЕФ вярваме, че всяко дете заслужава добър старт в живота си, грижовни родители и щастливо детство. Затова в момента набираме средства за създаването на „Училища за родители „Да пораснем заедно” в цялата страна. Тези училища ще осигурят на родителите на малки деца качествена информация, подкрепа и пространство, в което да споделят опит, знания, проблеми в присъствието на подготвени специалисти.
Помогни да има повече щастливи деца!
Направи дарение онлайн или научи повече на www.unicef.bg
