от Александър Пушкин
Живял дядо със своята баба
край морето синьо и дълбоко;
те живели в схлупена къщурка
цели тридесет и три години.
Старецът ловял със мрежа риба,
бабата си прела свойта прежда.
Хвърлил той веднъж в морето
мрежата си, но загребал тиня.
Втори път си мрежата разгънал —
тя попаднала на водорасли.
Трети път си мрежата разгънал
и извадил от водата рибка,
но не като другите, а златна.
Молела се тая златна рибка
и с човешки думи промълвила:
„Я пусни ме, дядо, пак в морето,
ще ти заплатя безценен откуп:
ще ти дам каквото пожелаеш.“
Старецът, учуден, се изплашил:
толкова години рибарувал,
не бил чувал риба да говори.
Пуснал дядо тази златна рибка,
пуснал я и галено й рекъл:
„Хайде сбогом, моя златна рибке!
Твоят откуп мене ми не трябва;
в синьото море си поминувай,
в синьото море на воля плувай.“
Старецът при бабата се върнал,
казал й за станалото чудо:
„Днеска улових чудесна рибка,
златна рибка, не обикновена;
тя по нашенски ми проговори,
да я пусна във морето ме помоли,
откуп скъп ми рибката предложи:
даваше ми що си пожелая.
Откупа й не посмях да взема;
в синьото море аз пак я върнах.“
Бабата подхванала старика:
„Глупав си като трева острика!
Не си взел от рибката ти откуп.
Да бе взел поне едно корито,
нашето е цялото пробито.“
Той при синьото море се върнал;
гледа — то се леко разлюляло.
Взел да вика златната си рибка;
тя изплувала и го запитва:
„Ти какво тъдява дириш, старче?“
Старецът с поклон й отговорил:
„Пожали ме, златна господарке,
страшно ме нахока мойта баба,
кара ми се, мира ми не дава:
трябвало й новичко корито,
нашето било съвсем пробито.“
Рибката му казала тогава:
„Не тъгувай, иди си със здраве,
тя корито ново вече има.“
