Старецът при бабата се върнал.
Гледа — царски истински палати.
Вътре зърнал своята старица
на трапезата като царица,
служат й боляри и дворяни
и задморско вино й наливат;
дъвче тя чудесни курабии,
а край нея щъкат страшни стражи,
всеки носи на гърба си брадва.
Влязъл старецът и се изплашил:
На старицата поклон направил.
Рекъл: „Добър ден, царице страшна!
Днес душицата ти е доволна.“
Бабичката, без да го погледне,
заповядала с очи да го изгонят.
Връхлетели стражи и дворяни
и изхвърлили старика грубо.
Стражите го погнали през прага,
брадвите си едва не строшили.
А навън народът му се смеел:
„Пада ти се, оглупяло старче!
Нека да ти бъде туй поука:
ти по чужди ум да се не водиш!“
Седмица минава, почва втора,
бабата се още по вбесява.
Пратила придворни за мъжа си —
бързо да го доведат при нея.
Рекла му сърдитата старица:
„Пак поклон на рибката да сториш.
Не желая все да съм царица,
искам аз морето да владея,
да живея сред море широко,
за да може твойта златна рибка
да ми бъде винаги слугиня.“
Да откаже, старецът не смеял,
думичка не дръзнал да отвърне.
Пак към синьото море потеглил;
гледа — ври морето в черна буря,
вдигат се, бучат вълни сърдити,
бягат, плискат се и страшно вият
Дядото си рибката повикал,
тя изплувала и пак го пита:
„Какво ти е нужно още, дядо?“
Старецът с поклон й отговорил:
„Пожали ме, златна господарке!
Що да сторя с тази лоша баба?
Вече не желай да е царица,
иска да е морска господарка;
иска да живее сред морето,
та да може тука, златна рибке,
да й бъдеш лично ти слугиня.“
Рибката не казала ни дума,
само плеснала веднъж с опашка
и в дълбокото море се скрила.
Старецът напразно дълго чакал,
пак при бабичката се завърнал.
Що да види? — Старата къщурка,
бабата седи сама на прага,
а пред нея — вехтото корито.
край
