Още преди да имам деца знаех, че да си родител е предизвикателство, но също и много удовлетворяващо преживяване. Само дето не го знаех наистина! Не знаех колко изтощително може да е или колко непросветен може да се почувстваш и как всеки път, когато стигнеш до края на възможностите си, всъщност трябва да събереш сили за още.
Не осъзнавах, че понякога, когато децата крещят толкова силно, че съседите са готови да се обадят на Закрила на детето, може да е само защото не си им приготвил точно онези спагети, които са искали за вечеря.
Не осъзнавах, че упражненията за дълбоко дишане, на които учат майките в курсовете по бременност, придобиват далеч по-голяма стойност, когато бебето отдавна вече е на бял свят.
Не можех и да предположа колко ще ми олекне да науча, че децата на другите хора имат същите проблеми и се държат по същия начин като моите. (Още по-успокоително е откритието, че и другите родители имат своите тежки моменти, в които се улавят, че не харесват собственото си дете, чудят се дали всичко това си струва и се отдават на други немислими за изричане разсъждения.)
В крайна сметка става ясно, че отглеждането на дете не е работа за безволеви хора. Жена ми казва, че това е тест за способността ни да се справяме с безпорядъка и непредсказуемостта – тест, за който няма как да се подготвиш и резултатите, на който не винаги са окуражаващи. Забравете сравнения като „ядрена физика” и „мозъчна хирургия” – когато искаме да отбележим, че нещо е наистина трудно, трябва да казваме „Ей, това не е като да си родител!…”.
Като следствие от това, че ни е трудно като родители и с цел да облекчим задачата си, може да се изкушим и да съсредоточим усилията си върху това как да се справим с отказа на децата да се подчинят на исканията ни и да ги накараме да направят това, което им казваме. Ако не внимаваме, това може да се превърне в основната ни цел. Може да се окажем част от онези хора покрай нас, които ценят високо послушанието в децата, както и моментното подчинение, повече от всичко друго.
Преди няколко години пътувах за лекция със самолет. Точно се приземихме и самолетът се насочи към гейта си. Веднага щом се чу сигналът, който ни позволяваше да станем и да си вземем ръчния багаж, един от пътниците до мен се наведе към предния ред да поздрави родителите на малко момченце, които седяха там. „Той беше толкова добър по време на полета!”, възкликна човекът.
Замислете се за момент за ключовата дума в това изречение. „Добър” е определение, което често е заредено с морална стойност. Може да се използва като синоним на „етичен” или „почетен” или „състрадателен”. Е, когато става дума за деца, думата най-често значи просто „тих” или може би – „не ми е като таралеж в гащите”. Дочувайки този коментар в самолета, нещо ми просветна. Осъзнах, че това е което много хора в нашето общество искат най-вече от децата: не да са грижовни или креативни или любопитни, а просто да се държат добре. „Добро” дете – от бебе до юноша – е дете, което не създава много грижи на нас големите.
За периода на последните няколко поколения стратегията за постигане на този резултат се е попроменила. Докато децата някога са били подлагани на грубо телесно наказание, сега са наказвани вероятно с тайм-аут или им се дава награда, когато се подчинят. Но не трябва да бъркаме новите средства с нов краен резултат. Крайната цел продължава да е контрол, дори и да си го подсигуряваме с по-модерни методи. Не правим това, защото не ни е грижа за децата ни. Това се дължи повече на заетостта ни с безброй прозаични задължения в семейния живот, като да вкараме и да изкараме детето от леглото, от банята, от колата, което не ни оставя време да спрем за секунда и да погледнем отстрани какво правим.
към част втора
Откъс от „Безусловно родителство: преминаване от Награди и Наказания към Любов и Аргументация” на Алфи Кон. Copyright 2005 от Алфи Кон. Преведено от Петя Драганова-Цветкова и публикувано с разрешението на автора.
За повече информация посетете www.unconditionalparenting.com
