На днешната дата през 1866 г. се ражда големият български поет, летературовед и културен деец Пенчо Славейков. Той е най-малкият син на възрожденеца поет, фолклорист и политик Петко Славейков. Ражда се в град Трявна. Учи в Трявна, Стара Загора, Пловдив.
Неприятна случка от 1884 г. белязва Пенчо за цял живот – той измръзва жестоко в заледената река Марица след игра на нея и заболява тежко. Оттук нататък Славейков винаги ще страда от тежки болки, затруднен вървеж (движи се с бастун), трудно писане и говорене. Приятели и близки разказват как всеки един ден на поета започва с няколкочасови раздвижвания дори на пръстите на ръцете му – изисквало се е голямо и постоянно усилие от негова страна за да може дори да пише. В борба с неволята Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на велик учител, извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби (например „Cis moll“). Възгледът за страданието се затвърждава и от общуването му с творчеството на Ибсен, Ницше, Хайне, Гьоте и други. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.
През 1892 г. Славейков заминава да следва философия в Лайпциг. Там слуша лекции на прочути по онова време учени и задълбочава познанията си върху европейската литература и философия. Много полезно за неговото творчество и възраждащо за духа му се оказва познанството с Мара Белчева, с която имат сходни интереси като поети и писатели и остават близки приятели за цял живот. Тя е една от прочутите с невероятната си красота жени по онова време. Мара Белчева остава вярна спътница на поета до края на живота му и никога не се отделя от него и в най-трудните му моменти.
Може би най-прочут Славейков е с дейността си в кръга „Мисъл”, наред с д-р Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Поетите от „Мисъл” повеждат литературната „борба” между т.нар „млади” и „стари”. Понятията обозначават не възрастова характеристика, а различия във възгледите на българските автори по онова време по въпроса за характера на българската литература. Славейков и съмишлениците му от „Мисъл” се обявяват против типа Иван-Вазова литература, която е насочена към масовия читател, и отстояват мнението, че литературното творчество трябва да е индивидуално насочено и обърнато към вътрешния свят на новия модерен човек. Настъпващият модернизъм твърди, че изкуството на литературата е достойно само за избрани и трябва да бъде елитарна сфера.
Поради преждевременната смърт на поета, предложението на шведския проф. Йенсен, преводач на „Кървава песен“ и на други негови творби, Славейков да бъде удостоен с Нобелова награда не е разгледано от Нобеловия комитет. Нобелова награда може да бъде връчвана само приживе.
Славейков умира в Италия. Погребан е там, а костите му са пренесени в България през 1921 г.
