от Ханс Кристиан Андерсен
Никой на света не знае толкова много приказки, както Оле-затвори-очички. Пък и как умее той да ги разказва! Всяка вечер, когато децата седят мирно край масата, се явява Оле-затвори-очички. Изкачва се тихо по стълбата, защото ходи по чорапи, отваря съвсем леко вратата и — црък! — напръсква децата по очите със сладко мляко. В ръцете си държи мъничка пръскалка и млякото пръска из нея в тънка, съвсем тънка, струйка — толкова, колкото да се залепят очите на децата и да не могат да го видят. Тогава Оле-затвори-очички се промъква зад гърба им и им духва лекичко в тила. Духва — и главите на децата веднага натежават. Оле-затвори-очички не мисли зло на децата. Той иска само те да се умирят, а за да стане това, трябва да ги сложат в креватчетата им. Те трябва да са мирни, за да може той да им разправя приказки.
Когато децата заспят, Оле-затвори-очички сяда при тях на леглото. Облечен е много хубаво: в копринено палтенце, само че не може да се каже точно какъв е цветът на палтенцето, защото то изглежда ту зелено, ту червено, ту синьо — зависи на коя страна ще се обърне Оле. Под двете си мишници той държи по един чадър. Единият от тях, на който са нарисувани картинки, той разтваря над добрите деца и тогава те сънуват през цялата нощ най-чудните приказки. Другия чадър, на който няма рисувано нищо, Оле разтваря над лошите деца и тогава те спят като пребити, а когато се събудят на сутринта, не могат нищо да разправят.
Сега да чуем как Оле-затвори-очички идваше всяка вечер в продължение на цяла седмица при едно малко момченце, което се казваше Ялмар, и му разправяше приказки! Тия приказки са седем, защото седем са и дните на седмицата.
Понеделник
— И тъй — каза Оле-затвори-очички, като сложи Ялмар в леглото, — сега да украсим малко стаята! — И изведнъж всички цветя в саксиите се превърнаха в големи дървета и дългите им клони попълзяха по стените чак до самия таван, така че стаята заприлича на великолепна беседка. Всички клони бяха обсипани с цветя и всеки цвят беше по-прекрасен от роза и излъхваше чудно ухание, а на вкус беше по-сладък от сладко. Плодовете блещукаха като злато, тук имаше и кифлички, напълнени със стафиди. Колко хубаво беше всичко това! Изведнъж се чу силен плач в чекмеджето на масата, дето лежаха учебниците на Ялмар.
— Какво е това? — рече Оле-затвори-очички, като се приближи до масата и издърпа чекмеджето.
Оказа се, че шумът иде от плочата, по която числата се блъскаха и щипеха, защото в задачата по смятане се беше вмъкнало едно невярно число. Калемът подскачаше и се въртеше като кученце на връвчицата си, той искаше да поправи грешката, ала не можеше да стори това. Ето, чу се силно охкане и в тетрадката по краснопис на Ялмар. Какъв ужасен шум — просто да си запушиш ушите! На всяка страница, в началото на всеки ред, стояха големи букви, а до тях се виждаха и мънички — това бяха печатните краснописни образци. Редом с тях се мъдреха и други букви, които си въобразяваха, че приличат на първите. Те пък бяха написани от ръката на Ялмар и имаха в действителност такъв вид, като че се спъваха о линийките, на които трябваше да стоят.
— Гледайте как трябва да се държите! — говореха краснописните образци. — Ето тъй, малко наклонени надясно, хайде, повече смелост!
— Ах, как искаме да сторим това — отвръщаха Ялмаровите букви. — Но не можем, ние сме тъй слабички!
— Тогава ще трябва да вземете лекарство! — каза Оле-затвори-очички.
— Ах, не, не! — закрещяха всички букви и в същия миг станаха тъй прави и равни, че просто да ти е драго да ги гледаш.
— Днес няма да разправяме приказки — рече Оле-затвори-очички. — Сега ще се позанимаем малко с буквите. Раз, два! Раз, два! — И той започна да упражнява буквите, които се изравниха и станаха също тъй хубави и стройни, както и буквите в краснописните образци. Но когато Оле-затвори-очички си отиде и Ялмар се събуди на сутринта, неговите букви изглеждаха пак тъй сакати и хилави, както и по-рано.
Вторник
Още щом Ялмар легна в креватчето, Оле-затвори-очички напръска със своята вълшебна пръскалка всички мебели в стаята и те забъбриха веднага, но всеки предмет говореше само за себе си. Едничък плювалникът стоеше мълчалив и се сърдеше на глупавата горделивост на другите мебели, които приказваха и мислеха само за себе си и никак не обръщаха внимание на тоя, който стоеше тъй скромно в ъгъла и позволяваше на всички да го плюят.
Над шкафа висеше голяма картина в позлатена рамка. На нея беше изобразена хубава местност: високи стари дървета, цветя, трева и голяма река, която минаваше край гората, лъкатушеше покрай чудни палати и се вливаше в далечно море.
Оле-затвори-очички докосна картината с вълшебната си пръскалка и в същата минута нарисуваните по нея птици запяха, клоните на дърветата се раздвижиха и облаците по небето заплуваха бързо: виждаше се дори тяхната сянка, която пълзеше по картината.
Тогава Оле-затвори-очички дигна Ялмар в рамката и нозете му потънаха във високата трева. Слънцето го грееше през клоните на дърветата. Сетне той изтича до реката и седна в малката лодка, която се люлееше на брега. Лодката беше нашарена с червена и бяла боя, платната й светеха като сребро и шест лебеда с по една лъчезарна синя звезда на главата затеглиха лодката надолу край зелената гора, където дърветата разказваха за разбойници и вещици, а цветята — за чудни мънички елфи и за всичко, що бяха чули от пеперудите.
Прекрасни риби със сребърни и златни люспи плуваха зад лодката, гмуркаха се и пляскаха във водата с опашките си, а червени и сини, големи и малки птици летяха в две редици зад Ялмар. Комарите танцуваха, а майските бръмбари бръмчаха: бръм, бръм! Всички искаха да придружават Ялмар и всеки бързаше да му разкаже по една приказка.
— Каква приятна разходка!
Гората ставаше ту гъста и тъмна, ту приличаше на великолепна градина, пълна с цветя и слънчева светлина. По бреговете на реката се издигаха големи стъклени и мраморни палати. По техните балкони стояха девойки и всички те бяха познати на Ялмар момиченца, с които той често играеше. Те протягаха към него ръцете си, в които държаха по едно малко захарно сърце — толкова хубаво, че по-хубаво едва ли можеше да се намери в някоя сладкарница. Когато минаваше край тях, Ялмар хващаше единия край на сърцето, а девойката държеше здраво другия, така че всеки получаваше половината: тя — по-малката, Ялмар — по-голямата. Пред всеки палат стояха на стража малки момченца. Те отдаваха чест със златни саби и обсипваха Ялмар с дъжд от стафиди и оловни войници.
Ялмар плуваше ту през гори, ту през просторни зали и градове. Той мина и през оня град, дето живееше неговата бавачка — тя го носеше на ръце, когато той беше съвсем мъничък, и го обичаше много. Бавачката му кимна с глава и му изпя една хубава песничка, която сама бе измислила:
За тебе мисля всеки ден,
о, мило, хубаво дете!
Ти бе съкровище за мен,
но миналото отлете!
Над твойта люлка аз седях,
целувах твоето чело.
Порасна ти — аз остарях,
отдавна ли е туй било?
И всички птици пееха заедно с бавачката, цветята танцуваха върху стъблата си, а старите дървета поклащаха върхове, като че Оле-затвори-очички разправяше и на тях приказки.
