(Продължение)
Петък
— Не можеш да си представиш колко много хора искат да ме видят! — каза Оле-затвори-очички. — Особено ония, които са направили нещо лошо. „Добричък, миличък Оле — казват ми те, — ние не можем да затворим очи, не спим по цяла нощ и виждаме пред себе си всички наши лоши дела, които седят като малки таласъмчета по леглата ни и ни пръскат с вряла вода. Ела при нас и ги изпъди, за да можем да заспим спокойно!“ След това те въздъхват дълбоко и казват: „Ние ще те възнаградим добре за това. Лека нощ, Оле! Парите са на прозореца!“ Но аз не върша това за пари! — добави Оле-затвори-очички.
— А какво ще правим тая нощ? — попита Ялмар.
— Не зная. Ако искаш, можем да отидем пак на сватба. Само, че тя не ще бъде като вчерашната: голямата кукла на твоята сестра — тая, която прилича на момче и се казва Херман — иска да се жени за куклата Берта. Освен това днес е рожденият ден на куклата и по тоя случай тя ще получи много подаръци.
— Зная — каза Ялмар. — Всеки път, когато на куклите ушият нови рокли, сестра ми празнува техния рожден или имен ден, или пък тяхната сватба. Досега туй е ставало не по-малко от сто пъти!
— Да, но тая нощ ще се празнува сто и първата сватба, а след сто и първия път всичко свършва. Затова тая сватба ще бъде най-хубавата… Ето, погледни сам!
И Ялмар погледна към масата: там стоеше картонената къщичка със запалени свещици по прозорците, а пред нея стояха на стража всички оловни войници. Младоженецът и булката бяха коленичили на пода — те бяха замислени и за това, разбира се, си имаше причини. А Оле-затвори-очички, загърнат в черната пелерина на баба си, ги венчаваше. Когато венчавката свърши, всички мебели в стаята запяха една чудна песен, съчинена от молива.
Сетне младоженците започнаха да приемат подаръците, като отказваха да вземат само нещата за ядене: те бяха сити от любов.
— Ще отидем ли през лятото на почивка, или ще тръгнем да пътешествуваме? — попита младоженецът.
Обърнаха се за съвет към лястовицата, която беше много пътувала, и към старата кокошка, която пет пъти бе излюпвала пилета. Лястовицата разправи за чудните топли страни, дето из лозята висят големи и тежки гроздове, дето въздухът е мек, а планините са обкичени с такива чудни цветя, каквито у нас не цъфтят.
— Затова пък там го няма нашето цветно зеле! — рече кокошката. — Аз прекарах с пилетата едно лято на почивка. Там имаше една яма, в която ни позволяваха да се разхождаме и да ровим. Освен туй ние си влизахме свободно в лехата със зелето. Ах, колко хубаво беше там! По-хубаво от това не мога и да си представя!
— Но нали всички зелки си приличат една на друга — каза лястовицата. — И при това тук времето често пъти е тъй лошо!
— Нищо, с туй може да се свикне! — рече кокошката.
— Тук е студено, настават мразовити дни!
— Това е полезно за зелето! — каза кокошката. — Но понякога и у нас става топло. Нима преди четири години нямахме такова лято, което продължи цели пет седмици? Тогава беше тъй топло, че ние едва дишахме, а освен това у нас няма ония отровни животни, които се въдят там. За разбойници тук не става и дума. Глупак е тоя, който смята, че има по-хубава страна от нашата! Той не заслужава да живее в нея! — И при тия думи кокошката дори заплака. — И аз съм пътувала — продължи тя. — Била съм дванайсет мили далеч оттук. Мога да кажа, че в пътуването няма нищо приятно.
— Да, кокошката е твърде разумна! — рече куклата Берта. — И аз също тъй нямам никакво желание да пътувам из планините. Какво е туй — да пълзиш ту нагоре, ту надолу! Не, по-добре е да отидем извън града, в ямата, и да се разхождаме из лехата със зелето.
Така и решиха.
Събота
— Ще чуя ли тая нощ някоя приказка? — попита малкият Ялмар, когато Оле-затвори-очички го приспа.
— Сега нямаме време за това — каза Оле-затвори-очички и разпъна над него своя чуден чадър. — Погледни само тия китайци! — Чадърът приличаше на голяма китайска чиния със сини дървета и тесни мостчета, на които стояха малки китайци и клатеха глави. — Днес ние трябва да изчистим целия свят — рече Оле-затвори-очички, — защото утре е празник — неделя. Аз трябва да отида на камбанарията и да проверя дали черковните джуджета са излъскали камбаните, за да звънят добре. Трябва да отида в полето и да видя дали вятърът е издухал праха от тревата и листата. А което е най-трудно — трябва да сваля от небето всички звезди и да ги излъскам. Аз ги слагам наред в престилката си, но преди това им закачвам по едно номерче, както и на дупчиците, в които те седят, за да мога сетне да ги поставя пак на местата им. Иначе, ако ги объркам, звездите няма да се държат здраво и ще падат постоянно от небето.
— Вижте какво, господин Оле-затвори-очички! — каза старият портрет, който висеше на стената до леглото на Ялмар. — Аз съм прадядото на Ялмар. Благодаря ви много, задето разказвате приказки на малкия, но вие не трябва да му внушавате такава лъжлива представа за околния свят. Никой не може да сваля звездите! Те са небесни тела, също като нашата земя, и тъкмо това е хубаво в тях.
— Благодаря ти много, старче! — каза Оле-затвори-очички. — Благодаря ти много! Ти, разбира се, си глава на семейството и негов родоначалник, но аз все пак съм по-стар и от теб! Аз съм стар езичник — римляните и гърците ме наричаха бог на сънищата. Ходил съм, пък и днес ходя в най-добрите къщи. Мога да приказвам както с простите хора, тъй и с важните господа. А ти, щом знаеш толкова — хайде, разправяй, да те видим! — Оле-затвори-очички сгъна чадъра си и си отиде.
— Я гледай ти! Да не можеш и мнението си да кажеш — избърбори старият портрет.
В тоя миг Ялмар се събуди.
Неделя
— Добър вечер! — каза Оле-затвори-очички.
Ялмар му кимна с глава, скочи и обърна портрета на прадядо си с лице към стената, за да не се бърка той в разговора им, както миналата вечер.
— Сега разкажи ми приказката за петте грахови зърна, които се родиха в една шушулка, за пилето, което обикаляше кокошките, и за губерката игла, която си въобразяваше, че е игла за шиене.
— Малко искаш! — рече Оле-затвори-очички. — Аз по-добре ще ти покажа нещо друго. Ще ти покажа моя брат, който се казва също Оле-затвори-очички. Той се явява при всеки човек само веднъж в живота му и при когото отиде, качва го на коня си и му разправя приказки. Той знае само две приказки: едната е толкова хубава, че човек не може да си я представи, а другата е страшна, много страшна.
В същия миг Оле-затвори-очички повдигна Ялмар, занесе го при прозореца и каза:
— Сега ще видиш моя брат, другия Оле-затвори-очички. Хората го наричат Смърт. Виж, той съвсем не е тъй страшен, както го рисуват по картините като скелет! Цялата му дреха е извезана със сребро като най-хубавия гвардейски мундир, а черната му кадифена пелерина се развява над коня! Погледни го само как препуска в галоп!
И Ялмар видя как другият Оле-затвори-очички препуска с коня си и качва на него и млади, и стари хора. Едни той слагаше пред себе си, други — отзад, но преди това питаше всеки човек поотделно:
— Какви са бележките за твоето поведение?
— Добри! — отговаряха всички.
— Я да видим! — казваше той.
Хората показваха книжките си и тая, които имаха хубави бележки за своето поведение, той слагаше пред себе си, като им разправяше хубавата приказка, а ония, които имаха лошо поведение, трябваше да седят зад гърба му и да слушат страшната приказка. Те трепереха от страх, плачеха и искаха да скочат от коня, но не можеха, защото в същия миг се залепваха за седлото.
— Но Смъртта не е тъй страшна! — каза Ялмар. — Аз никак не се страхувам от нея.
— Няма от какво да се страхуваш! — рече Оле. — Гледай само да имаш винаги добри бележки за поведението си!
— Да, туй е твърде поучително! — избъбри портретът на Ялмаровия прадядо. — Добре направих, че казах мнението си!
И той остана много доволен.
Ето, тая е историята на Оле-затвори-очички. Нека тая нощ той сам ти разправи някоя приказка.
