За възпитанието на децата са написани много дебели книги, но най-поучителни и забавни са личните преживявания и опит, споделени от по-възрастните.
Следващата история е точно такава и със сигурност ще ви накара да погледнете по нов начин на възпитателните методи на нашите родители, баби и дядовци.
Спомням си как баба ми веднъж ни остави с брат ми на вилата само с дядо. Тя имаше някаква важна работа в града и трябваше да замине. Ние бяхме само на по осем и да дивеем от сутрин до мрак си беше съвсем в реда на нещата. По едно време дядо ни каза:
– Заспивайте, защото утре ще ви вдигам рано. И да си знаете, закуската е в девет часа.
Ние, естествено изобщо не му обърнахме внимание. Продължихме да скачаме по леглата, да се гоним из цялата къща, да викаме и да беснеем. Заспахме някъде след полунощ.
На следващата сутрин дядо стана рано, а в 8:30 дойде да ни събуди.
– Ставайте деца, закуската е в девет.
– Да, дядо, знаем… добре…
И, естествено, продължихме да спим сладко-сладко. Станахме едва около 11:00 часа и първата ни работа беше да потърсим нещо за закуска. Не намерихме нито хляба, нито маслото. Всички продукти бяха заключени в стария кухненски шкаф, а ключът за него беше в джоба на дядо. Опитахме се да му кажем, че баба ни храни по пет пъти на ден, но той изобщо не ни обърна внимание.
– Дядо, гладни сме, няма ли да ядем?
– Закуската е в девет.
Само това ни каза, ние се повъртяхме наоколо, пък решихме да се разходим до реката.
– Дядо, ще поиграем край реката.
– Добре, идете, обядът е в 12.
На реката беше чудесно, но естествено се заиграхме и за обяда закъсняхме с половин час.
– Дядо… ще ядем ли?
– Вечерята е в седем.
Вече бяхме доста гладни, а и след къпането в реката апетитът ни съвсем се изостри. Щурахме се из двора, мислейки единствено какво можем да похапнем и съвсем изненадващо забелязахме, че вратата на избата е отворена. Напъхахме се стремглаво вътре и с радост открихме два буркана с домашно масло. Е, няма да разказвам как две осемгодишни момчета почти ометоха това масло с пръсти, направо от буркана.
Точно в седем часа се подредихме на масата, а дядо тържествено ни сервира по една чиния постен зелен фасул. Аз се залавям лакомо с унищожаването му, но брат ми най-безотговорно заявява: „Аз такова не ям!“, и леко побутва чинията настрани.
Дядо стана съвсем спокойно и взе чинията му, като само каза:
– Закуската е в девет.
Тогава брат ми, почти през сълзи извика:
– Дядо, дядо, остави чинията, ще си изям всичко.
На следващата сутрин, точно в девет, седяхме с брат ми в кухнята от двете страни на масата и кротко си чакахме закуската.
Ето така ни възпитаваше дядо. Без да чете дебели книги, без да повишава тон, без да ни се кара и съветва и без да вдигне ръка да ни удари или да ни дръпне за ухото.
Това беше неговият начин да ни възпитава и научи на ред и дисциплина. Безценни са тези негови уроци за нас днес, когато вече имаме семейства и собствени деца.
По идея от ТУК
