Като толкова много други хора, израснах, вярвайки, че бракът изисква саможертви. Много саможертви. Мислех, че успешните двойки поставят потребностите на другия пред собствените си и си отказват удоволствията, които не биха допаднали на половинката им. Чудно защо ли изобщо не бързах да се оженя, нали? Но в сянката на моята самостоятелна, избягваща обвързването личност, стоеше частта ми, която жадуваше за връзка, емоции и, да бъдем честни, редовен секс. Така че на 25-годишна възраст Линда и аз сключихме брак. Предвид вярванията ми, не е изненадващо колко объркани чувства изпитвах.
Най-голямото предизвикателство за мен, особено в ранните дни на връзката ни, беше да се отърва от някои от тези недотам благоприятни схващания, които бях въвел в брачния ни живот; да създам наш свят, незасегнат от модела, с който бях израснал. Този процес се оказа доста по-труден, отколкото предполагах. Но, все пак, щастлив съм да обявя, че в крайна сметка нещата се развиха даже над очакванията ми. Съумях да докажа на себе си, че съм грешал в много от идеите, наследени от семейството ми и техните семейства преди това… да се прекъсне тази верига, кована с десетилетия, изобщо не е лесна работа и макар да не мога да кажа, че съм успял, знам, че съм на път да го направя. Изключително радостен съм, че не бях прав: щастието на партньора не е по-важно от моето собствено и не е егоистично или непукистко да бъдеш щастлив, когато другият не е.
Най-голяма подкрепа получих от своята съпруга, Линда, която „съвсем случайно“ страдаше от същите заблуждения, от които и аз. Тя ми помогна да съзра, че не е необходимо да се превръщам в мъченик, жертващ щастието си, за да проработи бракът му. Показа ми, че отговорността ми за създаването на удовлетворяващ и радостен живот за самия мен е важна точно толкова, колкото всичко, което правя за нея и децата ни. „Най-големият подарък, който можеш да дадеш на нас, е твоето собствено щастие“, каза ми тя, „Нямаме нужда от съпруг и баща, който се чувства нещастен и заробен“. Трябваха ми около 5,000 повторения, за да схвана, но най-сетне успях. За щастие Линда е доста търпелива. И упорита.
С годините ми стана пределно ясно, че качеството на моя собствен живот е не по-малко важно от това на чийто и да било друг и че ако сам не се погрижа за нещата си, несъмнено ще затрупам другите със задължението да носят тази отговорност. Моя работа е, не на Линда, не на когото и да било, да осъзная потребностите си и да ги задоволя. Това е най-важният урок, който някога съм научавал и продължавам да откривам ден след ден колко значим е.
Повечето хора встъпват в брака с очакване какво могат да получат. Жаждата за любов, внимание, сигурност, удоволствие, компания, както и разсейване от неприятни чувства или мисли, са само някои от нещата, които ни карат да търсим връзка. И когато вече не смятаме партньора си за отговорен за собствените си потребности, всичко се променя. Да, много по-лесно е да се каже, отколкото постигне, но е може би най-важното, което можем да направим, за да сме сигурни, че връзката ни ще бъде взаимно задоволителна. Да се погрижиш за себе си не е егоистично, напротив – щедро и отговорно е.
Източник: Psychology Today
