Научете децата на смелост!

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Винаги съм била борбена и непримирима.
Това ми помага да оцелея, създава ми и проблеми.
Но пък те не ме събарят, учат ме на решения. Научих се да се пазя от хората от типа „да, добре“.
Научих се, че да си затворя очите и да си заровя главата в пясъка не ми помага.
Научих много уроци, заради дивия си характер, но пък нали за това сме на този свят – да учим.
Преди си мислих, че като майка трябва да дам всичко на децата си и това е така. Донякъде.
Наскоро най-големият ми син, който е на 17 г., ме попита до кога ще го пазя. Вероятно цял живот, но как да му кажа.
Друга ми е мисълта.
Няма как да сме винаги с тях, те тръгват по своя път и рано или късно, трябва да отрежем „пъпната връв“. И се питаш: „Готови ли сме за това – аз и порасналото ми дете?“. И тогава се сещаш за грешките и за уроците, и за всичко, което си дал или си пропуснал да дадеш.
Често съм получавала упреци, че оставям децата си да правят каквото си поискат. Повярвайте ми, че изобщо не е вярно, както и да изглежда отстрани. Оставям децата в някои ситуации, без да се меся, за да наблюдавам тяхната реакция, да видя тяхното решение. Било като поведение, било като избор. Знам какво могат, знам какво съм ги учила и за мен ситуацията е изпит, гледам резултата. Не се налагам и никога не се карам на публично място, дори пред близки хора. После, когато сме сами, правим поправителния.

277188889_1002267377077006_7333933014455311632_n

И тримата ми са различни, нормално. Да балансирам между тях не винаги е нормално. Малката, например, иска да набие всички. Как да й обясня, че някои хора наистина си заслужават, но не бива. Имахме случка. Понеже тя е „благословена“ от съдбата да общува само с момчета, при двама братя, се научи, че не може да им се оставя и да е по-слаба от тях. Но пък, нали е момиче, те вечно я дразнят.

Вземаме ги веднъж от тренировка (тя тренира в момчешкия отбор, защото брат й каза, че в момичешкия били лигли, а тя нямало да става такава) и пак я дразнили. Виждам го моя „хубавец“, братчето, седи си, а сестра му я няма. Питам: „Къде е?“, отговор: „Ще набие три момчета, дето я дразниха и идва?“ Ступор! „А ти защо не й помагаш?“ „А, тя ще се оправи с тях“, спокойно ми отговаря моят красавец! Извод: Тя не се дава, а той е преценил ситуацията. Моето действие? Лекция. Но отвътре някак ми е смешно и леко съм горда. Не защото малката се бие, не толерирам насилието, а защото може да се защити, а брат й е преценил ситуацията и макар и да не се е намесил, все пак е останал наблизо.

Друга ситуация.
Тръгваме щастливи на разходка, ще прескачаме огън, ще гледаме кукери, ще вземаме Прошка. Супер. Цял ден лекции, какво е Прошка, защо е този ден, как прочистваме домовете и душите. Радост. И в един момент: „Няма ми го зарядното?“ – госпожицата. „А какво държиш?“ – аз. „Това е само кабел“. „Добре, ето ти един адаптор, включи си кабела“, „Това пак няма да е моето зарядно“ и следва рев. Идилията вече е в „канала“, ние сме на вратата, а нервите ми са пред скъсване. Мисля си, от една страна е права, от друга, това трябва ли да е драма? И започвам да ръмжа, стискам зъби, казвам, че си остава вкъщи. Инатът е голям. Съблече якето и го тръшна. Ще стане по нейната, макар и да й е гадно, ще си понесе последствията, но ТОВА НЕ Е НЕЙНОТО ЗАРЯДНО! Дожаля ми. Взехме я. По пътя нова лекция. Докторска степен поне вече трябва да имам с толкова изчетени лекции.
Но пак ми е друга мисълта. Животът не винаги е лесен, а много често е несправедлив.

Не бива децата ни да са примирени. Трябва си сила и кураж да го живееш този живот. Трябва да можеш да казваш „Не“, трябва да знаеш, че проблема няма да изчезне, ако се правиш, че не го забелязваш, не може друг да решава вместо теб. На това уча децата си – да имат смелостта да вземат решения, да са готови да понесат последствията от тези решения и когато виждат несправедливост, първо да могат да я разпознават и второ – да намерят най-добрия начин да се преборят с нея.
Не искам моите прекрасни малки съкровища да се превръщат в сиви хорица от типа „да, добре“. Искам да могат, да знаят и да търсят щастието си. И когато го намерят, да успеят да го съхранят. Искам да са силни. Не може да получават всичко, но трябва да имат стремеж към доброто. Имахме случай: „Еди-кой си няма да ми е приятел, защото не играя на някаква игра. Трябва да си я изтегля, за да ми е приятел.“ Не, сине, трябва да ти е приятел, защото имате други неща, освен играта. На въпроса дали могат да направят нещо, вече не отговарям с „да“ или „не“. Задавам въпроси. Провокирам мислене, а то води до решения, а те водят по пътя напред.

Не се страхувайте от грешните решения на децата си. Просто, когато ги „пускате в полет“, наблюдавайте. И преценете ще можете ли да ги хванете, ако видите, че ще се ударят.  Ако можете, нека се пробват. Ако създадем слабохарактерни, примирени, незаинтересовани млади хора сме по-виновни, отколкото, ако не сме им купили поредната скъпа дрънкулка. Ако не сме ги научили на воля, труд и смелост, значи не сме направили и нищо друго. Ако показваме примирение, те ще следват нашия пример, ако им даваме лош модел, те ще направят същото и със своите деца. Много още искам да напиша, но и така стана дълго.

Нашите „пиленца“ ще полетят, от нас зависи да направим крилата им здрави и да ги научим да следват правилната посока, да познават ветровете и да преминават през бурите.

Автор: Маринела Георгиева
Снимка: личен архив на автора

Виж още от автора:

Да останем заедно заради децата!

Позволете на децата си да допускат грешки (но само толкова, колкото вие можете да понесете)

Не живейте заради децата си (Не е за хора със слаби нерви!)

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Публикувано в: Споделено

Етикети:

6,214 преглеждания

Comments are closed.