Наскоро прочетох нещо, което ме накара да се замисля: „Не осакатявайте децата си като правите живота им ЛЕСЕН!“ Колко истина има в това. Всеки ден осакатяваме децата си. Бързайте да ме анатемосате отново. Но аз ще си кажа.
Не много отдавна посрещнахме първия учебен ден (вече съм горда майка на трима ученици). Колко от вас дадоха стотици, а някои хиляди да изпратят децата си на училище. Лишихте ли се вие от много неща, спестявахте ли пари за лъскава раница и тетрадки с любимия герой? Със сигурност много. А сега и следващият въпрос: Колко от вас научиха децата си на труд през това лято? Какво правиха любимите ни отрочета, докато им осигурявахме най-доброто, на което сме способни? Скучаха?! Играха на Майнкрафт? Мрънкаха недоволни?
Ще ви кажа какво правиха моите, анатемосайте ме пак. Боядисваха, стъргаха фуги, а големият работеше по 12 часа. Бяха зад гърба ми. Не че не мрънкаха. Охо! Но бяха наравно с мен в почти всеки мой ангажимент. Дали това ме прави лоша майка. Не мисля. Получих много пъти Браво! От близки и познати. Попитах ги – Защо??? И отговорът беше почти винаги един и същ: „Ами моето нищо не го интересува!“
Даваме, обичаме, без да очакваме в замяна. Или чакаме сами да се сетят. Какво? Те не знаят, че трябва да се сетят, ако никой не им е казал и показал какво. Имаше една стара приказка, че кравата не суче от телето. Вярно е, но докато е до нея то знае какво трябва да прави. А нашите теленца чакат даже и тревицата да им сдъвчеш.
Не казвам, че трябва да експлоатираме децата си. Не ме разбирайте погрешно. Но трябва да ги научим, че всяко „ИСКАМ“ има цена. Малките човечета ще станат големи и от нас зависи, дали ще са големи ХОРА или …
Не ги пазете от всичко, даже да виждате понякога, че грешат. Оставете ги да се сблъскат с малките проблеми, за да са готови и за истинските от живота. Бъдете им гръб и по-рядко щит. Защото трябва да знаят, че има кой да ги хване, ако паднат, но трябва да вървят напред и да виждат хоризонта.
Оставете ги да падат, да правят грешки, защото и ние още правим, но ги научете да обичат, да подкрепят и да знаят. Да ги интересува!!!
А за тези, които се интересуват как сме с моята подвижна лудница ще кажа, че животът продължава да е интересен. Спретваме чанти, сутрин се прескачаме кой да се оправи първи, за да закъснеем поносимо, не мога да си изпия даже сутрешното кафе тихо и спокойно, защото моята първокласничка се оказа много щастлива, че е вече на училище и не може да спи (от мераци). Всеки пое своите задачи и вече усещам, че имам големи деца. Е, и проблеми има, но ги решаваме задружно. Вечер има кой да ме завие, когато заспя капнала от умора. Но винаги усещам поне две малки ръчички, които ми придърпват одеялото да не ми е студено. И три прегръдки за „Лека нощ“.
Автор: Маринела Георгиева
Още от автора:
