„Мама и смисълът на живота“ (откъс от книгата на Ървин Ялом)

откъс от едноименната книга

***

Сумрак. Навярно умирам. Зловещи сенки заобикалят леглото: електрокардиографи, кислородни бутилки, системи за вливане, преплетени маркучета – червата на смъртта. Затварям очи и тъмата ме обгръща.

И тогава, изведнъж, скачам от леглото и от задушната болнична стая се пренасям под жаркото слънце в лунапарка „Глен Ехо“, където преди десетилетия прекарвах летните недели. Чувам музиката от карусела. Вдъхвам лепкавия карамелен аромат на пуканките и ябълките на клечка. Вървя уверено напред, не се спирам нито пред сергията с леден крем „Полярна мечка“, нито пред блъскащите се колички и виенското колело, а направо се подреждам на опашката пред будката на влакчето на ужасите. Купувам си билет, изчаквам следващата кабинка и тя спира, дрънчейки, пред мен. Сядам, спускам обезопасяващата преграда и се оглеждам за последно. И там, сред малката групичка зяпачи, я зървам.

Помахвам й с две ръце и закрещявам силно: „Мамо! Мамо!“. В този миг кабинката се люшва към вратите на тунела, те се отварят и зейва черна паст. Отдръпвам се, свивам се на седалката и миг преди мракът да ме погълне, извиквам отново: „Мамо! Как се справих, мамо?“.

* * *

Вдигам глава от възглавницата, мъчейки се да прогоня съня, но думите, заседнали в гърлото ми, напират навън: „Как се справих, мамо? Мамо, как се справих?“.

Мама обаче е в гроба. Преди десет години я заровихме вкочанена в обикновен чамов ковчег в едно гробище в Анакостия край Вашингтон. Какво ли е останало от нея? Само костите сигурно. Микробите отдавна са оглозгали плътта. Може да са се запазили няколко кичура изтъняла сива коса и в краищата на големите кости, бедрото и пищяла все още да се държат тук-там лъскави жилки хрущял. А, и пръстенът. Някъде сред праха от разпадналите се кости трябва да лежи тънката, изящно украсена сребърна халка, купена от татко от Хестър Стрийт малко след като са пристигнали в Ню Йорк в трюма на претъпкан кораб от руското си селце в другия край на света.

Да, вече я няма. Десет години минаха. Отдавна е изгнила. Останали са само някой косъм, хрущяли, шепа кокали и сребърна филигранна халка. И образът й, спотайващ се в спомените и сънищата ми.

Защо помахах на мама в съня си? От дете не съм й махал. Кога ли е било за последно? Може би онзи следобед преди повече от половин век, когато бях на осем и тя ме заведе в кварталното кино „Силван“, близо до бакалията на баща ми. Макар че салонът беше полупразен, мама се разположи до един от кварталните побойници, с една година по-голям от мен.

– Мястото е заето, госпожо – изръмжа той.

– Да бе, заето! – изсумтя мама презрително, настанявайки се удобно.

После подхвърли на висок глас:

– Вчерашен келеш, тръгнал места да пази!

Идеше ми да потъна в керемиденокафявата плюшена седалка. По-късно, когато светлините угаснаха, посъбрах смелост и бавно обърнах глава. Онзи седеше няколко реда зад нас с приятеля си. И не, нямаше никакво съмнение, гледаха ме мрачно и ме сочеха с пръст. Единият размаха заплашително юмрук и прошепна: „Ще видиш после!“.

Така мама ми опропасти ходенето в кино „Силван“. То вече беше вражеска територия. Не можех да припаря там, особено през деня. Ако исках да не изпусна някой епизод от поредиците, които прожектираха в събота – „Бък Роджърс“, „Батман“, „Зеленият стършел“, „Фантомът“ – трябваше да влизам в салона след началото, да си намеря място в тъмното, някъде в дъното, близо до вратата, и да си тръгвам, преди да светнат лампите. В махалата нямаше по-страшно нещо от това, да те набият. Не беше кой знае какво да ти шибнат един, да те халосат в брадичката – на всеки може да се случи. Както и да те ударят, да те ритнат, да те подсекат отзад. Но да те набият – о, боже мой! Как се изтрива такова петно? Какво остава от теб? Излизаш от играта, до края на живота си носиш дамгата „него го набиха“.

И защо помахах на мама? Защо й помахах сега, след като в продължение на години живяхме с нея в условията на неизменна враждебност? Тя беше суетна, властна, нахално любопитна, подозрителна, злобна, инатлива и смайващо неграмотна (но интелигентна, това дори и аз го виждах). Не помня нито един случай да ми е било приятно с нея. Нито веднъж не изпитах гордост, нито веднъж не ми мина през ума мисълта „Радвам се, че тя ми е майка“.

Езикът й беше като камшик и шибаше злостно всички наред, единственото изключение бяха баща ми и сестра ми.

Аз обичах леля Хана, сестрата на татко. Харесвах нейната благост, топлотата й, нейните печени на скара наденички, обвити в хрупкави резенчета шпек, несравнимия й щрудел (рецептата завинаги ще остане тайна за мен, тъй като синът й отказва да ми я изпрати, но това е друга история). Най-вече обичах да ходя при леля Хана в неделя. Това беше почивният ден на нейното магазинче в Нейви Ярд, Вашингтон, и тя ми позволяваше по цял следобед да играя безплатно на пинбола. Нито веднъж не ми се скара, задето подпъхвах нагънати хартийки под предните крачета на машината, за да забавя спускането на топчето и така да отбележа по-висок резултат. Нескритото ми обожание към леля Хана предизвикваше злобни нападки от страна на мама. Мама си имаше готов поменик с недостатъците на зълва си: колко е бедна, не обича да работи в магазина, не е практична, мъжът й е глупак, няма и капчица достойнство и винаги приема подаяния. Английският й беше кошмарен, говореше със силен акцент и често използваше думи на идиш. Никога не идваше в училище, нито за тържествата, нито на родителските срещи. И слава богу! Настръхвах при мисълта, че приятелите ми ще я видят. Постоянно се карахме, опълчвах й се, крещях й, избягвах я и накрая, като юноша, съвсем спрях да й говоря.

Продължението е на следващата страница