Голямата загадка на детството ми беше защо я търпи татко. В паметта ми са се запечатали прекрасни мигове от неделните утрини, двамата с него играем шах, той весело припява на някоя руска или еврейска песен, пусната на грамофона, и поклаща глава в такт с мелодията. Но рано или късно, гласът на мама разтреперваше утринния въздух от горния етаж: „Gevalt, Gevalt, престанете вече! Vay iz mir, стига с тази музика, стига с този шум!“. И без дума да каже, татко ставаше, спираше грамофона и продължавахме да играем в тишина. Колко пъти съм се молил: „Хайде, поне веднъж й дай да се разбере!“.
Защо й помахах? И защо сега, в заника на живота ми, я попитах: „Как се справих, мамо?“. Нима е възможно – от това направо ми прилошава – целият ми живот да е бил подчинен на желанието да отговоря на очакванията на тази жалка женица? Откакто се помня, съм се стремил да избягам, да надскоча миналото – еврейското селце нейде в Русия, пътуването в трюма на кораба, гетото, талита, молитвите, черния габардин, бакалията. Цял живот съм търсел свобода и развитие. Нима накрая ще се окаже, че не съм успял да оставя зад гърба си нито миналото, нито майка си?
Как завиждах на приятелите ми, чиито красиви и великодушни майки ги подкрепяха и разбираха. И колко е странно, че сега тези мои приятели не поддържат връзка с майките си, не им се обаждат, не им ходят на гости, не ги сънуват, дори не се сещат за тях толкова често. А аз трябва да гоня мама от ума си по няколко пъти на ден и макар че са минали десет години от смъртта й, пак несъзнателно протягам ръка към телефона да й се обадя.
О, мога да му дам съвсем разумно обяснение. Чел съм лекции по този въпрос. Обяснявам на пациентите ми, че на малтретираните деца често е трудно да превъзмогнат ненормалните си семейства, докато тези с добри, обичащи ги родители, се отделят много по-безпроблемно.
Все пак нали точно това е задачата на добрия родител – да помогне на детето си да напусне дома.
Разбирам го, но не ми харесва. Не ми харесва мама да ми се явява всеки ден. Не ми е приятно, че така се е настанила в глъбините на съзнанието ми, че няма как да я изкарам от там. И най-вече не ми е приятно, че в края на живота ми се чувствам длъжен да попитам „Как се справих, мамо?“.
Сещам се за големия й мек фотьойл в старческия дом във Вашингтон. Препречваше входа на стаята й, от двете му страни стояха като часови масички, отрупани с поне по един екземпляр от всяко мое произведение. Купчините от над десет книги и още два пъти по толкова преводни издания се клатушкаха, сякаш всеки момент ще се срутят. Нужен е само един лек трус, мислех си, и тя ще се окаже погребана под книгите на сина си.
При всяко мое посещение я заварвах на този фотьойл с две-три от книгите ми в скута си. Държеше ги, вдъхваше миризмата им, милваше ги, какво ли не ги правеше, само не ги четеше. Зрението й не позволяваше. Но и преди очите й да се замъглят, тя пак нямаше да ги разбере, единственото й образование беше краткият курс за получаване на американско гражданство.
Аз съм писател. Майка ми не може да чете. И въпреки това аз търся от нея отговор на въпроса за стойността на сътвореното от мен. И как ще я измери? По миризмата, по тежестта на книгите? По кориците, по лъскавите като дъната на тефлонови тигани обложки? Та тя така и не позна старателните ми изследвания, приливите на вдъхновение, придирчивото търсене на точната дума, на бягащия елегантен изказ. Какъв е смисълът на живота? Смисълът на моя живот? Олюляващите се по масата на мама купчини книги са пълни с претенциозни отговори на този въпрос. „Ние сме търсещи смисъла създания – писал съм, – които трябва да се справят с неудобството, че са захвърлени във вселена, която сама по себе си няма никакъв смисъл.“ И за да избегнем нихилизма, обяснявах аз, си поставяме двояка задача. Първо си измисляме или откриваме осмислящо живота начинание, което да е достатъчно солидно, че да оправдава живота. А след това трябва да се накараме да забравим, че сме го измислили, и да се убедим, че не сме го измислили, а сме го открили, че то си съществува независимо от нас.
Макар да се преструвам, че приемам по еднакъв начин различните решения на въпроса за смисъла, тайно ги разпределям по стълбицата на бронзови, сребърни и златни. Някои хора са водени от стремеж за победа и отмъщение; други, оплетени в мрежите на отчаянието, мечтаят само за покой, разлъка и бягство от болката; трети отдават живота си на успеха, богатството, властта, истината; четвърти дирят надхвърляне на егото и се посвещават на кауза или на друго създание, било то любим човек или някое божество; пети намират смисъла в това, да служат, да се себеосъществяват или да творят. Изкуството ни е нужно, твърди Ницше, за да не ни убие истината. Затова аз смятам творчеството за златната пътека и превърнах целия си живот, всичко преживяно и бленувано в димящо торище, от което се мъча да измайсторя нещо ново и красиво.
Но сънят ми казва друго. Той твърди, че съм посветил живота си на съвсем друга цел – спечелването на одобрението на мъртвата ми майка.
Това съновно обвинение е силно, твърде силно, за да не му обърне човек внимание, твърде обезпокоително, за да го забрави. Опитът ми обаче сочи, че сънищата не са нито неразгадаеми, нито неподдаващи се на промяна. През по-голямата част от живота си съм се занимавал със сънища. Научил съм се да ги покорявам, да ги разнищвам и съшивам наново. Зная как да изтръгна тайните им. И затова отпускам глава на възглавницата и унасяйки се, превъртам ролката на съня обратно към влакчето на ужасите.
Този откъс се публикува със съдействието на издателство Colibri.
