От Рене Госини
Хич не бях доволен, когато мама ми каза, че една от приятелките й щяла да дойде у нас на чай с момиченцето си. Не обичам момичетата. Тъпи са, знаят да играят само на кукли и на магазин и все плачат. Е, то и аз плача от време на време, ама само за важни работи, както например оня път, когато се счупи вазата в хола и татко ми се накара, пък то не беше честно, понеже аз не нарочно, пък тя и вазата беше една грозна и аз си знам, че татко не разрешава да си играя с топка в къщи, обаче навън валеше.
— Дръж се прилично с Луизет — каза мама, — тя е чудесно момиченце и искам да й покажеш колко си възпитан.
Когато мама иска да покажа колко съм възпитан, ме облича със синьото костюмче и бялата риза и приличам на палячо. Аз пък казах на мама, че по-добре да ида с приятелите на кино, да гледам някой каубойски филм, обаче мама ме погледна така, както гледа, когато не й е до смях.
— И ще те помоля да не се държиш грубо с това момиченце, защото иначе аз ще се разправям с теб — каза мама, — ясно ли е?
В четири часа приятелката на мама пристигна заедно с момиченцето. Приятелката на мама ме целуна и каза, както казват всички, че съм бил вече съвсем голямо момче, а после каза още:
— Това е Луизет.
Луизет и аз се огледахме. Имаше жълта коса, плитки, сини очи, червен нос и червена рокля. Едва-едва си подадохме ръка. Мама донесе чай и това не беше лошо, защото, когато дойдат гости на чай, има шоколадови пасти и човек може да изяде дори две. Докато ядяхме, Луизет и аз не си говорехме. Дъвчехме, без да се гледаме. Като свършихме, мама каза:
— А сега, деца, идете да си поиграете. Никола, заведи Луизет в стаята си и й покажи какви хубави играчки имаш.
Мама се беше усмихнала широко, като казваше това, обаче ме гледаше така, както ме гледа, когато не й е до смях. Луизет и аз отидохме в моята стая и аз изобщо не се сещах какво да кажа. Тогава Луизет започна първа, тя каза:
— Приличаш на маймуна.
Това не ми хареса и аз й отговорих:
— Пък ти си момиче!
Тя пък ме удари. Идеше ми да заплача, обаче се сдържах, защото мама искаше да изглеждам добре възпитан, и дръпнах една от плитките на Луизет, а тя ме ритна по глезена. Е, тогава се наложи да извикам „олеле“, защото ме заболя. Готвех се да й лепна един шамар, обаче Луизет промени темата и каза:
— Какво става сега, ще ми показваш ли играчките си?
Тъкмо исках да й кажа, че това са мъжки играчки, и тя видя плюшеното ми мече, което веднъж наполовина обръснах със самобръсначката на татко. Обръснах го само наполовина, защото самобръсначката на татко се счупи.
— Ама ти да не си играеш с кукли? — попита Луизет и започна да се кикоти.
Тъкмо щях да я дръпна за плитката, а тя се канеше да ме плесне по лицето, когато вратата се отвори и влязоха двете ни майки.
— Е, деца — каза мама, — забавлявате ли се?
— О, да, госпожо! — отвърна Луизет, ококори очи и започна бързо-бързо да мига, а мама я целуна.
— Прелестна е, просто прелестна! Същинско пиленце! — каза мама, докато Луизет мигаше с все сила, а после се обърна към мен: — Да й покажеш хубавите си книжки с картинки!
Другата майка също каза, че сме били същински пиленца и двете си отидоха.
Аз извадих книгите си от шкафа и ги подадох на Луизет, обаче тя не ги погледна, а ги хвърли на пода, макар че там беше и онази, дето е с нарисуваните индианци и е много щура.
— Книгите ти са загубени — каза ми Луизет, — нямаш ли нещо по-забавно?
После надникна в шкафа, видя моя самолет, хубавия, дето е с ластик и е червен, и лети.
— Веднага го остави, това не е за момичета, това е мой самолет! — казах аз и се опитах да си го взема, обаче Луизет се дръпна.
— Аз съм гостенка — каза тя, — мога да си играя с всичките ти играчки, а ако не искаш, нека да извикам мама и ще видиш кой е прав!
Аз не знаех какво да правя, не ми се щеше да ми счупи самолета, обаче пък не исках да вика майка си, защото щеше да стане гадно. Докато разсъждавах, Луизет нави перката, за да се обтегне ластикът, и пусна самолета. Пусна го през прозореца на стаята ми, който беше отворен, и самолетът отлетя.
— Виж какво направи! — извиках аз. — Загуби ми самолета!
И се разплаках.
— Не ти е загубен самолетът, тъпчо — каза ми Луизет, — виж, ето го долу в градината, само трябва да отидем да го вземем.
Слязохме в хола и попитах мама дали можем да излезем да си поиграем в градината, а мама каза, че било много студено, обаче Луизет направи номера с мигането и каза, че искала да погледа красивите цветя. Тогава мама й каза, че била пиленце и добави хубаво да се облечем, като излизаме. Това с мигането трябва да го запомня, изглежда, много върви!
В градината си взех самолета, за щастие нищо му нямаше, а Луизет ме попита:
— Сега какво ще правим?
— Че отде да знам — отвърнах аз, — нали искаше да погледаш цветята, иди ги виж, там има сума ти цветя.
Луизет обаче каза, че нямала намерение да си губи времето с моите тъпи цветя. Много ми се прищя да я перна по носа, ама не посмях, понеже прозорецът на хола гледа към градината, а в хола бяха майките.
— Тука нямам играчки — казах аз, — само футболната топка е в гаража.
Луизет ми каза, че това било хубаво хрумване.
Отидохме за топката и на мен ми беше адски притеснено, страх ме беше, че приятелите могат да ме видят как си играя с момиче.
— Застани между дърветата — каза Луизет — и се опитай да спреш топката.
Ама че ми стана смешна Луизет!
После се засили и — прас! — страхотна дузпа! Не можах да спра топката и тя счупи прозореца на гаража.
Майките изскочиха от къщата тичешком. Мама видя прозореца на гаража и веднага разбра каква е работата.
— Никола! — каза тя. — Вместо да играеш груби игри, по-добре забавлявай гостенчетата си, още повече такова мило дете като Луизет!
Аз погледнах Луизет, тя беше малко по-далеч в градината и вдъхваше уханието на бегониите.
Вечерта не ми дадоха десерт, но няма нищо, Луизет е чудесна и като пораснем, ще се оженим.
Бие страшни дузпи!
