Из менюто на мама
Публикувано в бр. единадесети на сп. “Първите седем”
Един текст на Бояна Петкова за духовната храна или онези неща, които децата запомнят завинаги, защото децата помнят това, което виждат, а не това, което чуват… или което им сервирате.
Нали знаете вкусовите предпочитания на децата?
Сладолед, бонбони, «боклуци», както казва дъщеря ми, но това не й пречи да си ги иска. Както си иска, например, телевизията. Но също така, както си иска кукления театър и книжките, старите балкантонски приказки, да се гушка с нас, да скача по поляните, да танцува с татко си…
Понякога се чудя дали правя всичко «правилно», дали съм й най-добрата майка, която бих могла да бъда. Особено, когато съм уморена или имам много работа, или когато просто имам нужда да направя нещо за себе си. Когато искам да си играе сама, за да си кажа две думи с някого, да си изпия кафето в тишина, да поседя на пейка и да погледам небето просто ей така… Много е лесно да изпитваш родителска вина, но не за това е този текст. Той не е за това дали сервираме на децата си духовен джънк фуд от време на време (защото всички го правим), а дали знаем в дългосрочен план какви хора искаме да станат. Далеч съм от мисълта, че това зависи единствено и само от нас. Най-малкото в един момент е редно и неизбежно да ги отделим от себе си, за да видят колко е шарен животът и сами да избират своето. Не знам дали родителят трябва да е възпитател във викторианския смисъл (по-скоро не), но със сигурност родителят е ориентир. Нещо като «духовен компас», макар че думата духовност малко ме смущава.
Когато дъщеря ми се роди и мъничко поотрасна, с изненада открих, че е безкрайно различна от мен. Незнайно защо, винаги съм приемала, че детето ми ще е някакво мини-аз, което ще обича същите неща като мен и ще възприема живота по същия начин, по който аз го възприемам. Така е, когато човек предпоставя неща за другите, били те собствените му деца.
Децата са непосредствени и безстрашни… докато не ги направим други.
Изведнъж открих, че тя е точно толкова спонтанна, колко аз не съм, точно толкова артистична, колкото аз не съм и други сериозни отлики. Вече се примирих, че едва ли ще се научи да чете на четири години и оттам нататък ще прекара живота си сред думи и хартия. По същия начин бях изненадана, когато установих, че тя доброволно и с голямо желание яде карфиол и спанак, броколи и коприва – храни, които аз дори не мога да погледна. Ако се придържаме към аналогията с храната – отне ми доста време, докато установя, че е редно да я храня с нейната храна, а не с моята. Разбира се, предлагам от време на време да учим букви, но иначе на практика живеем в кукления театър, в Чайната и във въображаеми светове, населени с въображаеми същества и животни.
Дотук добре. Но да насърчаваш детето си да развива талантите си, не е всичко, от което то се нуждае. То има нужда да чува «не» (да, има нужда!) и това «не» да е достатъчно категорично. Да чува «да» и то да е достатъчно ентусиазирано. Има нужда да знае, че светът е голям и добронамерен. Да разбере, че хората са крехки създания и трябва да се докосват нежно. Че Вселената се върти около всички, и само в частност – около него. Че приятелите трябва да се пазят като очите. Че във всички неща е важна мярката… Не ме питайте как се преподават тези уроци. Ако аз не успея дотогава, в първи клас ще я научат да чете. Това не ме тревожи. Безсънните ми нощи са посветени на въпроси от много по-голям калибър. Ами ако я комплексирам? Ами ако я уплаша? Ами ако порасне самовлюбена и арогантна? Ами ако се харесва твърде много? Или твърде малко?
И така нататък, и така нататък… кръжат родителски съмнения. Въпросите са много, отговорите – недостатъчно и неубедителни. Може би затова родителството още не е превърнато в университетска дисциплина. Няма кой да я преподава. Всички сме родители плахо и опипом. Повече налучквайки и повече с надежда, отколкото самоуверено да отглеждаме децата си…
За мен, обаче, правилата на родителството са само две. Първо, бъдете искрени. Те го усещат. Ненапразно се казва, че децата се учат от това, което виждат, а не от това, което чуват. Родителят трябва да умее да разпознава чувствата – своите собствени и на детето си. И да намира прости, детски думи, за да ги назовава. Децата са непосредствени и безстрашни… докато не ги направим други. И второ, слушайте. Слушайте внимателно. Слушайте отвъд думите. Никога не приемайте, че сте прави, само защото сте големи.
Истинското родителство е среща.
Още от Споделено:
Моето хубаво естествено раждане
1,372 преглеждания
