Най-голямото щастие – тя пие вода
Сега ми струва смешно, но всъщност ние, бъдещите родители, сме си били една голяма трагедия. Докато върви обучението, ни задават въпрос кое е най-важното, което мислим, че трябва да осигурим като родители на бъдещето си дете. И ние – горките, ентусиастите наивни – чертаем планове за нея или него – „да го/я научим да цени приятелите си”, „да обиколи света”, казвам аз мегаломански, „да расте с достойнсто и любов” – започва с това мъжът ми. Прави сте. Обаче.
„Храна и вода. Много вода”, е отговорът. Помня го като заклинание. Как може да си позволява да свежда това, което мечтаем да дадем на детето си, на нашето дете до някакви си храна и вода. Естествено, че ще й даваме вода и храна. А после – когато Малечка дойде у дома, имах само една мечта – тя да пропие вода. Оказа се изключително трудно. Благодарна съм на социалния ни работник за това „сваляне на земята”. Знаехме, че детенцето ще има нужда от разнообразна храна, от внимание, каквото по разбираеми причини, не е можело да има в дома, за да се храни бавно и добре. Но не подозирах, че тя няма да пие нито глътка вода. Едва пиеше и мляко. Айрянът беше нещо ново за нея и затова интересно. Но само първата седмица.
Първият месец животът ни течеше не в минути и часове, а в глътки. „Днес изпи 4 глътки вода. Дано утре са 5”. Целият следващ ден минава в преследване с изрисувани чаши, цветни бутилки… „Подай малката чашка с кравичките. Слънчице, кравичка, виж кравичка”. Бам, чашата е перната и се търкаля в локвичка с вода. Какво ли не измисляхме, а глътките през този ден са едва три. Изкупихме всички сокове, чайове, отвари, магически зарибявки за деца, за да я накараме да пропие някаква, каквато и да е течност. Може да ви се струва странно, но болката, която изпитваше тя, докато е на гърне, минаваше и през моя стомах. Толкова беше страшно в погледа й. Лекарският съвет беше – праскови, кайсии, много плодове, вода и биогая. Ядеше кисело мляко, супи, плодове. Но не вкусваше повече от две глътки течност. Почва да яде краставици. След две седмици биогаята май започва да помага. Но водата остава мираж. Не закусва, но на обед и вечеря похвапва, макар и все още да е стресирана. В началото съм толкова притеснена, че докато търча след нея с чашки вода и сок, да режа плодове и да ги подавам, супата ни от пилешко и броколи, която наричаме шеговито „супа от пилешки хрилца и от рибешки крилца (тези думички я забавляват)” – е тотално загоряла. Една тенджерка в търбуха на контейнера за боклук. Ще следват още, да знаете.
И въобще в началото сме толкова омагьосани от емоции и задължения, че понякога забравяме къде се намираме. Как се чувствате?, пита ни Янита. Да ви призная, хубаво е някой да ни попита как се чувстваме. Ние почти сме забравили за себе си. А е важно да не го правим. После хаосът започва да се подрежда. Малечка сама го подрежда. Следва режима си и това е поредният съвет – по-добре не разваляйте режима й. Това ще й даде някаква сигурност и спокойствие.
Тогава идват две събития, които променят живота ни – тя поиска сок, който съседчето ни пиеше. Грабвам бутилката, наливам и тя пие. Изпива 100 грама сок. 100 грама! Това са първите й 100 грама! Това, което правят другите деца, не може да го постигне нито един родител. Как не съм се сетила да помоля съседката за пиене пред публика на нейното дете.
Измисляме истории, цели епопеи. Омир ряпа да яде. Нашите фантазии за водата, за млякото и айряна са безкрайни. Какви ли не приказки и съоръжения за пропиване на течности изобретяваме. Нали ви казвам – ние живеем само за едно – тя да пропие вода. Наближава краят на третата седмица, а тя не иска да поема течности. Така е свикнала. И тогава се сещаме за елементарното – да й обещаем нещо. „Ако изпиеш тази чаша вода, ще стигнеш лампата. Хайде сега – две глътки и да пробваме дали стигаш лампата.” Първо я вдига татко почти до лампата , после – мама. „Я да видим, я виж, съвсем малко, сантиметри не ти стигат, я пак две глътки.” В началото тази игра продължава с часове. И нейното толкова сладко „Па. Па”, преведено значи „пак”. Глътка, вдигане, глътка, почти докосване на лампата. Това не е каква да е лампа. А вълшебна. И тя пие вода и мляко!
Добре, че беше обучението ни за осиновители в Центъра. Ако не ни беше казала Янита, щях да си мисля, че не иска да яде и да пие вода, защото е стресирана. И изобщо нямаше да се сетя, че не е научена да пие вода на тая възраст. И че ние трябва да я научим. Не е трудно.
Така осъзнахме, че всъщност нещата винаги са може би по-прости, отколкото си мислим. И нещо много важно – добре, че ни казаха да питаме. Важно е да знаеш, че има на кого да се обадиш за помощ. Никога недоволството на Малечка не е неоснователно. Тя не плаче, не протестира, не хленчи, ако нещо не е наред, просто промрънква жално. Но за нейното недоволство винаги има причина. Нещо не е наред, ако тя е притеснена и знаем, че ние сме хората, които трябва да намерят начин как да я разберат. Това са двете неща, които не си позволяваме да забравяме – че трябва да й се доверим и да разберем какъв е проблемът.
Четка с екстракт от лют пипер
Един от най-големите ни проблеми в началото е как да поставим граници, как да й обясняваме кое е вредно и опасно, как да не я разглезим. Всички наоколо ни повтарят да не я разглезим сега, както се случвало с дълго чаканите деца. Всъщност тя е толкова внимателна, толкова притеснителна и в същото време с толкова чиста душа, че сърце не ти дава да й забраняваш или да я възпираш за нещо. Опитахме се да й обясним, че който не слуша, ще отиде на терасата. Ама на нея терасата толкова й хареса, че това хич не я плаши. Всъщност за няколко седмици тя започна да различава интонациите ни и да разбира кога не трябва да прави белички. Разбира се, непрекъснато ги прави. Но водим разговори на четири очи. Клякаме двете или с татко си и си обясняваме всичко. Действа. Не винаги, но пък всеки път си обясняваме. Тя на мен също вече. 🙂
Единственото нещо, към което подходихме доста твърдо от втората нощ, беше записването с пръстче в устата. На втория ден намазахме пръстчето с четчица, потопена в някакво лекарство, което се оказа екстракт от люти чушки. Обещавам й, че като порасне, ще я черпя една шкембе чорба, заради тия люти първи дни, но само да спре да смуче пръстчето. Тя ми казва „айде” и си чака чорбата 🙂 Изглежда ми жестоко, но не искаме да заспива така. На следващата вечер сама посочва с пръстче и маха като че ли маже с четчица. На втората седмица вече сама отдръпва пръстчето си. Край на лютите чушлета. Още един проблем в търбуха на контейнера за проблеми.
