Често се казва, че конфликтът може да е и нещо градивно, ако от него се извлекат поуки. Има много родители, които по спокоен и щадящ начин успяват да се разделят и така да намалят болката и объркването на детето си. Но има и други случаи, по-неприятни, за които ще говорим по-долу:
Да, с казуси за мъчителни раздели е пълно, както и с безброй обвинения, когато се стига до раздяла между двама души, които освен това имат и дете. Може би някога сте се опитвали да подредите в пирамида карти, построени една върху друга – много е трудно, картите се подхлъзват, изисква се внимание, постоянство и доста търпение. А понякога колодата от карти се разпилява и е много трудно да се нареди отново. Нещо подобно е да започнеш отначало да си създаваш нов дом и да се адаптираш към новата ситуация.
Да, в живота има раздели и не винаги сме подготвени за тях, често даже не знаем какво ще последва за нас, камо ли да си представим какво е в главата на другия или пък на детето. Колко е трудно преминаването в нова плоскост за двама думи, които са се обичали и са решили да създадат общ живот. Идва раздялата и изведнъж сякаш всичко това е погазено и фокусът е толкова стеснен, че не може да се види голямата картина. Двама наранени хора, всеки със своята гледна точка, и просто няма пространство да се помисли за случващото се с детето или пък мислейки се именно за него, перспективата рязко добива много различен ъгъл. Но дали това е ъгълът на детето?
Чували ли сте приказката „Да си в обувките на някого“. Ами трудничко е и следващите думи изобщо не са рецепта, а бегъл опит да се докоснем до децата в този процес и това какво става при въвличането им в бурята на раздялата между родителите им.
Казус първи: Мислите някъде там в главата на детето.
„Страхотно, сега пък къде ме пратиха. Пак да си говоря с някакъв психолог. Какво разбира той, предният разказа всичко на родителите ми. Едва ли ще е по-зле от предното място, където искаха да кажа кого обичам повече – майка ми или баща ми, и да трябва да кажа това пред тях. Как? Как мога да избера, защо изобщо някой ме кара да избирам? Освен че се разделят и карат, сега има намесени и толкова външни хора, които стават свидетели на всичко това. Срам и болка. Колко още трябва да го разказвам това? Добре, нека мине още един час, аз вече наизуст знам какво следва, едни и същи въпроси. Социалните, експертите, изслушвания в съда, колко още мога да понеса?“
Казус втори: Някъде там по кабинетите на професионалистите.
„Стая, играчки, май трябва да си играя с тях. Този човек не го познавам. Сега пак ще почне да ме пита някакви неща, а аз не искам да отговарям повече. Ами ако объркам нещо този път. Ако не ги кажа така нещата, както трябва, мама/татко ще се натъжи. Тя/той е много наранен/а, всеки ден ми разказва какво е станало и май нещата са така. Майка ми/татко ми, тя/той ни изостави… Не знам, намери си друго семейство, има си друг/а мъж/жена. Иска да ме види, но аз не искам. Как да искам като това наранява толкова мама/татко, а тя/той плаче и е тъжен/на. Затова просто няма да говоря, не искам. Пък този непознатия да си стои тука, аз вече не искам да говоря.“
Това не е статия за професионалната експертиза, която много често напълно липсва, хората не са подготвени и нямат необходимия професионален морал или натрупан опит. Нито пък е за тези, които безпогрешно разбират какъв е случаят, но им е трудно да си свършат работата, именно защото разбират. Това не е статия и за съдебните процедури и необходимостта от създаване на добри пространства и добри начини за изслушване на деца, а бегъл опит да помислим какво става с едно дете в тази вихрушка от болка – болката на двама души, които се разделят, но и болката на детето, което понякога не знае как да се справи, особено ако родителите са на контра един срещу друг.
След контрата идва ре-контра. Случвало ли ви се е докато играете на карти, да имате усещането, че може да загубите, но да рискувате, или пък ей така, напук на другия да вдигате коза, без да знаете дали ще спечелите изобщо. Ето тук е тънката разлика, че не играем на белот и че безкрайното контриране не винаги води до спечелване на следващата ръка. Може би сходно е ожесточението. Каква е голямата печалба и на каква цена се случва това, особено за едно дете, което често остава белязано от разигралата се „игра“, докато възрастните съсредоточено разчертават полето на „ние“ и „вие“?
Замисляли ли сте се, че децата попиват емоции, настроения, че всъщност родителите са най-близките им, моделите за подражание, целият им свят, особено от най-ранно детство. Кралят и кралицата са разделени и сега всеки трябва да се спасява със своето войнство и това, което му е останало. А на „Война“ играли ли сте? Срещат се един срещу друг и се изважда арсеналът, докато победи най-високата карта. Колодата се омешва, картите преминават ту в единия, ту в другия лагер, точно както се търсят съюзници в разделите (приятели, които трябва да вземат страна, институции, социални, съдилища). И всичко това до крайна изнемога.
Как едно дете може да избере? И трябва ли? Всъщност чий избор трябва да вземе? Да се съгласи с майка си или да избере страната на баща си? Кой е по-правия, кой ще е по-тъжен, сърдит, изоставен, ако детето вземе това решение? Единият говори срещу другия, аз срещу кого трябва да говоря? Кое е по-правилно, кого ще предам този път и кой ще ми се разсърди? Те двамата ако си се ядосват, защо на мен ми е забранено? Те си говорят по грозен начин, защо искат да съм възпитан и да не псувам?
Как се оцелява в ситуация на постоянни двойни послания, без да се полудее?
Тогава в бъдеще не му се сърдете на детето, ако играе със слаби карти и не научава правилата на другите игри. Това са непосилни избори и тази тежест остава с години, точно тези години, в които скелето се гради и израства, а би трябвало да се превърне в сграда със стабилни основи. Да, ама нещо се обърква, сградата е нестабилна, основите подкопани. Докато се срути. Ами да, това също се случва, ама процесът не е започнал тук и сега, а някъде там и тогава, когато е било най-трудно и непонятно какво и защо се случва така.
Понякога всъщност се иска преглъщане и надмогване на собствената болка и наранено достойнство, да се даде пространство за болката на детето, за което раздялата също е промяна, спрямо която трябва да се намести, спрямо която има ужасно много въпроси (понякога са изговорени, но понякога попадат в пропаст). Сега то трябва да си построи своята кула от карти, а ситуацията не е лека и трябва да се адаптира.
Нека свалим картите на масата и видим каква е ситуацията. Да, адски трудно, много болезнено. Замисляли ли сте се как се научава нова игра – понякога е със свалени карти, за да се учи незнаещият – стъпка по стъпка. Една раздяла понякога е именно това – да се започне от нищото, от пълното незнание и болка по миналото, до това постепенно да се изгражда един нов бит, нови навици. Пасиансите понякога се редят трудно и не винаги сполучливо, но и името им идва именно от там – търпение – да се изтърпи и да преминат през случващото се – родителите, но и детето.
Автор Белла Динкова,
психотерапевт, координатор „Детско и младежко участие“ в Национална мрежа за децата
