Che idea bellissima
Нямам търпение работния ми ден да свърши, за да тръгна. Постоянно се боря с порива да се приготвям – като всяко ново нещо, курсът по италиански, който започва днес, сигурно трябва да изисква предварителна подготовка. Предупредили са ме да не нося тетрадки и химикали, да се отпусна и се настроя за приятно изживяване. Да не си създавам нагласи, защото сугестопедията е уникално изживяване за всеки един от участниците в него. Е, така да е. .. Ама, вече ми е наистина любопитно.
Влизам в двора на учебния център и още там потъвам един малък дружелюбен свят, в който всички се прегръщат, вместо „Здрасти“. Докато се придвижвам напред към стаята, където през следващите 5 седмици всеки ден ще уча италиански, хора, които ми се усмихват.
Преди да влезем всички оставяме обувките си и обуваме чифт домашни чехли. Предупреждават ни да си ги надпишем и пазим до края, защото ще бъдат нещо като неофициална диплома.
Стаята ни посреща с дебел килим на пода и много големи възглавници, върху които се настаняваме. Тук някъде лачените чантички, внимателно подбираните тоалети и високите токове вече са олекнали и са се изпарили – нито са ти нужни, нито се забелязват, нито са толкова важни, колкото са в офиса, на улицата или в бара. Очакваме преподавателят да дойде.
Знаем, че ще бъде забавно, че ще има костюми, че ще има драматургия, импровизации и забавление, но всеки тайно се чуди как точно това ще бъде процес от ученето . Вратата се отваря и в стаята влиза именно той – преподавателят. Или поне мислим, че е той, там под „стайлинга“, в който се е решил. На главата си има бяла шапка на арабски шейх. На носа – очила с нарисувани очи. Около врата – боа от пера, а в ръка държи ретро куфар с налепени по страните му марки и стикери. Говори ни на италиански, като от време на време пояснява на развален български. Обяснява, че е известен италиански режисьор, че търси една група актьори. Показва снимка на Мона Лиза и казва, че това е жена му – зла и ревнива. Започва да става все по-абсурдно и ние лека-полека от група напрегнати и стегнато очакващи хора, започваме да се подсмихваме. Отнякъде изплуват и разни думи, които знаем и вече се опитваме да отговаряме: „Чао! …Си! …Но! …Беллиссимо! ….Буона сера! …. Си, черто!“. Запознаваме се и без да знаем как си казваме имената и „Много ми е приятно да се запознаем“.
След един час вече сме разчупили блока. Изпели сме една италианска песен – в началото по-вдървено и с притеснения ( „Какво ще си помислят сега, като ме чуят как пея…“), а към края – съвсем сърцато и без задръжки. Избрали сме си италиански имена (толкова абсурдни, че и италианците биха се смели), опитвали сме се да обясним кои сме и с какво се занимаваме – не ние, а героите, които носят италианските ни имена. И накрая, като за десерт, това, което в последствие всички обичахме най-много от италиански – концертния сеанс.
Първо преподавателят ни изчита урока на италиански на фона на тиха класическа музика от Моцарт или Бах. Чете го бавно с различни промени в гласа, които хармонират със звуците от музиката. Докато той чете, ние следим ту италианския текст, ту българския превод. При второто четене учебниците са затворени, светлината е приглушена, ние сме се подпрели удобно на възглавниците и само слушаме. Откривам, че след първия прочит сега вече разбирам всяка една дума и знам какво точно означава.
Тръгвам си след 4 часов урок по италиански. Чувствам се отпочинала и настроението ми е ведро. Имам усещането, че не съм била на работа отдавна. Утре отново съм тук за следващия 4-часов урок и така ще е през следващите 5 седмици. Дали ще ми омръзне, след като всичко влезе в един коловоз и равен учебен ритъм?
…..
5 седмици по-късно…
Статията продължава на следващата страница…
5 седмици по-късно…
Остават само 5 дни и курсът приключва, а аз не знам какво ще правя след това. За 5 седмици не съм излизала нито веднъж навън с приятели, не съм имала нито един свободен ден след работа – даже все бързам да не закъснея за курса. Прибирам се вкъщи към 11 вечерта – усмихната, енергична, пея си италиански шлагери и даже ми харесват. Не съм изморена. Търся рецепти за италиански ястия, запозната съм с биографията на Ал Бано и Ромина Пауър, включвам телевизора само на италиански програми и се люшкам в приятен италиански унес – леко отнесена, леко подсмихваща се… Близките ми се притесняват, че съм попаднала в ръцете на зла секта или, че по някаква причина карам пубертета на средната възраст. Като срещна италианци на улицата забавям ход и се заслушвам – разбирам какво си говорят. Йей! Иска ми се да ме попитат нещо, за да им отговоря…
С хората от групата вече сме като приятели. Заедно сме по 4 часа всеки ден и без да знаем как вече си споделяме проблеми и намираме общи приятели. Толкова различни сме всички – от тийнейджър, до дама в средата на своите 60 години. От младеж, прекарващ времето си във фитнеса, до такъв, който свири в метъл група, художничка, служителка в охранителна фирма, учителка, стюардеса… Всеки приема всеки и никой не стои в страни. Уговаряме се да се запишем за следващия курс, за да сме заедно.
Италианският
Италианският е новата ми страст. Никога не съм бленувала по този език и не съм мечтала да живея в Италия, да се запозная с красив италианец или пък да слушам италианска музика. Сега искам. Всичко това. Само без красивия италианец, защото имам семейство. Или поне да е във вид на приятел. Знам италиански толкова, колкото не успях да науча немски за 4 години в училище. Мога да проведа нормален разговор, да попитам за пътя, да обясня коя съм и какво правя, да разказвам вицове, да говоря… да живея в Италия без да попадам в хватката на езиковата изолация. Искам да науча още много – не само от езика, а от традициите в различните част на Италия, типичната кухня там, виното, музиката, за киното и историята. Очаквам следващия курс с нетърпение.
Приключвам този текст и слагам кафеварката на котлона, а преди това зареждам италианска музика в плейъра.
Текст: Радмила Христова
1,892 преглеждания
