Приказка за малко пораснали деца: Защо плачат облаците

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

zashto-oblacite-plachat

Ани e щастливо малко момиченце на около шест години. Тя има всичко, за което може да мечтае едно момиченце. Мама, татко и баба, които много я обичат.

Баща й е висок, слаб, с очила и вечно с книга в ръка. На Ани понякога й се иска да е по-различен. Ако не Батман или Спайдърмен, може поне да има рицарско звание, а не  скучното „доктор на науките“.  Но въпреки това Ани го обича.

Майка й е красива жена с разкошна дълга, черна коса. Ухае винаги на цветя, но и тя е много заета, защото работи като преводач. Ани се гордее с нея, не пропуска да се похвали, че майка й знае няколко езика. Е, разбира се, като всяка заета майка, често забравя да превключи и вместо например “Хайде да вървим” делово подканя “Вамос, мучачос”. Ани много се забавлява.

Но най-интересният човек в къщата е баба й. Напоследък тя често се задъхва и сякаш се смали, стана една такава дребна, дребна. Тя е готова винаги да разказва приказки. А те са пълни с принцове и принцеси, с далечни омагьосани царства, триглави чудовища и добри великани. Тя не само е добър разказвач, а и търпеливо слуша Анините преживявания.

Най-ценното й качество е, че никога не се уморява да отговаря на безкрайните въпроси на внучката си. А те бяха най-различни:

 „Какво е сърфиране в Интернет?“ (чу го в трамвая); „Защо кръвта е червена?“ (в детската градина си разказваха за рани, операции и други такива страшни неща); „Колко далече е Марс?“ (по телевизията обясняваха за сондо-нещо си, което ще лети до там); „Какво значи тумор?“ (чу го в поликлиниката).

Баба не е като татко, който всеки път казва:

-  Не сега, звездичке, зает съм.

  Или пък като мама, която се усмихва разсеяно и отклонява отговора:

- Слънчице, само да завърша този абзац  и ще си говорим.

Ани няма нищо против да бъде звездичка или слънчице, но иска да й обръщат повече внимание.

В края на май тя си взе довиждане с госпожите от детската градина и дългото лято преди първия учебен ден започна.

Двете с баба, съседката Мими и нейните внучета – близнаци, всеки ден ходят в парка.

Една юнска сутрин, още докато похапваше пържени филийки, слънцето сякаш угасна. Ани погледна навън и видя надвиснал сив облак. В този момент заваля силен, летен дъжд. Както рукна изведнъж, така и бързо си отиде. Тя попита:

- Бабо, защо вали дъжд?

Баба намести очилата си, замисли се за секунда-две и отговори:

- Защото облаците плачат.

Момиченцето очакваше доста по-подробно обяснение, но и това й хареса. Тя се приготви да попита „Защо облаците плачат?“, когато се позвъни.

Баба й отвори, а през вратата като изтребител влетя съседката.

- Защо още не сте готови? – леля Мими не смяташе за нужно да губи време в излишни приказки като: “Добър ден. Мога ли да вляза?“ или поне нещо подобно.

- Ани – продължи тя с генералски тон – скачай в сандалите!

Момиченцето отдавна беше разбрало, че да се отговаря на леля Мими е все едно да спориш с телевизора.

Затова взе любимата си кукла и цялата банда се понесе към парка.

Там близнаците веднага се отдалечиха на поляната и започнаха странна игра, говорейки на техния таен, близнашки език. Как се разбират само те си знаят. Ани помисли, че дори майка й не би могла да превежда. Момиченцето се помота наоколо и като разбра, че няма да я включат и се обърна към алеята.

На пейката седеше дете, без да мърда, сякаш спеше. Ани не можеше да разбере дали наистина е така, защото момиченцето носеше тъмни очила.

Любопитството я изпълни и тя се приближи.

- Здрасти! – и без покана седна.

Детето обърна глава към нея и тихичко отговори:

- Здравей!

- Аз съм Ани, а ти как се казваш?

- Мария – все така тихо отвърна момиченцето.

- С кого си тук? – огледа се Ани и без да дочака отговор, изстреля в скоропоговорка:

- Аз съм с баба, леля Мими и близнаците. Но те си говорят на бебешки език и аз няма с кого да си играя. А одеве, когато валя дъжд, облаците плачеха. Нося си куклата. Искаш ли да я подържиш? – и подаде играчката.

Мария протегна ръка малко сковано и я сложи върху куклата. После я взе в скута си и започна да прокарва пръсти по лицето и косата на кукличката.

Ани се впечатли от това внимание към любимата й играчка и за първи път замълча.

- Как се казва? – попита Мария.

- Ами, кръстих я Луничка. Татко ми казва „звездичке“, мама „слънчице“ и аз си помислих, че луната ще се разсърди.

- Много хубаво име – прекъсна я Мария – и куклата е много хубава.

- Нали, прилича на мама, със същата дълга, черна коса – гордо се изпъчи Ани.

- О, така ли…

Така започна приятелството между двете момиченца. Те се виждаха в парка всеки ден, на същата пейка.

Мария идва там с баба си, която пък се оказа позната на нейната баба. И докато бабите седят на отделна пейка и си говорят за манджи, плетки, болежки и лекарства, двете деца бърборят за какво ли не. Разказват си за децата в детската градина, за заетите майки и отнесените татковци и за още един куп тайни момичешки работи.

Ани свикна, че Мария отказва да тича по алеята и че често я прекъсва с думите:

- Чуваш ли, на онова дърво там, пее някаква птица! – посочва наляво.

- О, да, чувам я, но не мога да я видя – и Ани оглежда клоните на дърветата.

Една вечер Ани чу мама да пита баба:

- Мамо, кога ще й кажеш? Тя не разбира!

- Не ми се иска да я натъжавам – отвърна баба.

Момиченцето се учуди, но много му се спеше, отложи въпросите за утре. На сутринта обаче беше забравило.

Мина още малко време.

Една сутрин, още сънена и почти на автопилот Ани тръгна към банята, но се спъна в оставена в коридора пътна чанта. Забравила, че много й се пишка тя връхлетя в кухнята и задъхано попита:

- Кой е дошъл на гости? – огледа се и видя, че всички са около масата.

Учуди се, че  родителите и не са на работа, но мама я прекъсна:

- Иди се облечи, слънчице и ела да закусиш.

Сериозният тон малко я притесни.

Вече на масата, пред чаша чай, Ани се престраши:

- Кой ще заминава? – погледът й се спря върху баба й.

- Ани, звездичке, виж сега – започна татко, но за първи път не беше уверен и убедителен.

- Аз тръгвам на пътешествие, пиленце – намеси се баба.

- Ти? На пътешествие? – опули се Ани.

- Да, реших, че е време да попътувам – прекъсна я баба, отпи от чая и продължи:

- Отдавна мечтая да направя околосветско пътешествие и затова тръгвам.

- Около-какво? – не проумяваше Ани  – И ще ме оставиш? Нали ще бъда първолак? Аз не мога ли да дойда с теб? – през сълзи изплака детето.

- Не, пиленце! Това пътешествие е само за мен. То е дълго и уморително и там не приемат малки деца. А за първия учебен ден не се тревожи, всичко ще бъде наред! – завърши нежно баба.

И така тя замина, а родителите й се уговориха с леля Мими да гледа Ани, докато са на работа.

Същия ден момиченцето се оплака на приятелката си:

- А пък баба замина на пътешествие и не пожела да ме вземе.

- Бабите правят така понякога – философски обобщи Мария.

Всичко, което последва беше ново, различно, объркващо и толкова странно, че Ани дори забрави да задава въпроси.

Една вечер мама се прибра по-рано. Влезе тихо в стаята, прегърна Ани и каза бавно:

- Баба вече я няма. Отиде си – зарови лице в косичката на детето и заплака.

Няколко дни след погребението на баба, Ани и Мария седяха на пейката в парка и мълчаха.

А по небето запъплиха облачета и след минути заваля лек летен дъждец.

Ани вдигна глава и възкликна:

- Мария, виж, дъга! Много е красива, нали!

Мария тихичко промълви:

- Не мога, аз съм сляпа.

Без думи, двете момиченца се долепиха едно до друго и оставиха капчиците дъжд да се слеят със солените им сълзички.

Те вече знаеха защо плачат облаците.

***

 Автор:  Весела Атанасова Илиева, учител в 107 ОУ, София

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

2,511 преглеждания

Коментирай

Трябва да сте влезли в профила си, за да коментирате.