Ани e щастливо малко момиченце на около шест години. Тя има всичко, за което може да мечтае едно момиченце. Мама, татко и баба, които много я обичат.
Баща й е висок, слаб, с очила и вечно с книга в ръка. На Ани понякога й се иска да е по-различен. Ако не Батман или Спайдърмен, може поне да има рицарско звание, а не скучното „доктор на науките“. Но въпреки това Ани го обича.
Майка й е красива жена с разкошна дълга, черна коса. Ухае винаги на цветя, но и тя е много заета, защото работи като преводач. Ани се гордее с нея, не пропуска да се похвали, че майка й знае няколко езика. Е, разбира се, като всяка заета майка, често забравя да превключи и вместо например “Хайде да вървим” делово подканя “Вамос, мучачос”. Ани много се забавлява.
Но най-интересният човек в къщата е баба й. Напоследък тя често се задъхва и сякаш се смали, стана една такава дребна, дребна. Тя е готова винаги да разказва приказки. А те са пълни с принцове и принцеси, с далечни омагьосани царства, триглави чудовища и добри великани. Тя не само е добър разказвач, а и търпеливо слуша Анините преживявания.
Най-ценното й качество е, че никога не се уморява да отговаря на безкрайните въпроси на внучката си. А те бяха най-различни:
„Какво е сърфиране в Интернет?“ (чу го в трамвая); „Защо кръвта е червена?“ (в детската градина си разказваха за рани, операции и други такива страшни неща); „Колко далече е Марс?“ (по телевизията обясняваха за сондо-нещо си, което ще лети до там); „Какво значи тумор?“ (чу го в поликлиниката).
Баба не е като татко, който всеки път казва:
– Не сега, звездичке, зает съм.
Или пък като мама, която се усмихва разсеяно и отклонява отговора:
– Слънчице, само да завърша този абзац и ще си говорим.
Ани няма нищо против да бъде звездичка или слънчице, но иска да й обръщат повече внимание.
В края на май тя си взе довиждане с госпожите от детската градина и дългото лято преди първия учебен ден започна.
Двете с баба, съседката Мими и нейните внучета – близнаци, всеки ден ходят в парка.
Една юнска сутрин, още докато похапваше пържени филийки, слънцето сякаш угасна. Ани погледна навън и видя надвиснал сив облак. В този момент заваля силен, летен дъжд. Както рукна изведнъж, така и бързо си отиде. Тя попита:
– Бабо, защо вали дъжд?
Баба намести очилата си, замисли се за секунда-две и отговори:
– Защото облаците плачат.
Момиченцето очакваше доста по-подробно обяснение, но и това й хареса. Тя се приготви да попита „Защо облаците плачат?“, когато се позвъни.
Баба й отвори, а през вратата като изтребител влетя съседката.
– Защо още не сте готови? – леля Мими не смяташе за нужно да губи време в излишни приказки като: “Добър ден. Мога ли да вляза?“ или поне нещо подобно.
– Ани – продължи тя с генералски тон – скачай в сандалите!
Момиченцето отдавна беше разбрало, че да се отговаря на леля Мими е все едно да спориш с телевизора.
Затова взе любимата си кукла и цялата банда се понесе към парка.
Там близнаците веднага се отдалечиха на поляната и започнаха странна игра, говорейки на техния таен, близнашки език. Как се разбират само те си знаят. Ани помисли, че дори майка й не би могла да превежда. Момиченцето се помота наоколо и като разбра, че няма да я включат и се обърна към алеята.
На пейката седеше дете, без да мърда, сякаш спеше. Ани не можеше да разбере дали наистина е така, защото момиченцето носеше тъмни очила.
Любопитството я изпълни и тя се приближи.
– Здрасти! – и без покана седна.
Детето обърна глава към нея и тихичко отговори:
– Здравей!
– Аз съм Ани, а ти как се казваш?
– Мария – все така тихо отвърна момиченцето.
– С кого си тук? – огледа се Ани и без да дочака отговор, изстреля в скоропоговорка:
– Аз съм с баба, леля Мими и близнаците. Но те си говорят на бебешки език и аз няма с кого да си играя. А одеве, когато валя дъжд, облаците плачеха. Нося си куклата. Искаш ли да я подържиш? – и подаде играчката.
Мария протегна ръка малко сковано и я сложи върху куклата. После я взе в скута си и започна да прокарва пръсти по лицето и косата на кукличката.
Ани се впечатли от това внимание към любимата й играчка и за първи път замълча.
– Как се казва? – попита Мария.
– Ами, кръстих я Луничка. Татко ми казва „звездичке“, мама „слънчице“ и аз си помислих, че луната ще се разсърди.
– Много хубаво име – прекъсна я Мария – и куклата е много хубава.
– Нали, прилича на мама, със същата дълга, черна коса – гордо се изпъчи Ани.
– О, така ли…
Така започна приятелството между двете момиченца. Те се виждаха в парка всеки ден, на същата пейка.
Мария идва там с баба си, която пък се оказа позната на нейната баба. И докато бабите седят на отделна пейка и си говорят за манджи, плетки, болежки и лекарства, двете деца бърборят за какво ли не. Разказват си за децата в детската градина, за заетите майки и отнесените татковци и за още един куп тайни момичешки работи.
Ани свикна, че Мария отказва да тича по алеята и че често я прекъсва с думите:
– Чуваш ли, на онова дърво там, пее някаква птица! – посочва наляво.
– О, да, чувам я, но не мога да я видя – и Ани оглежда клоните на дърветата.
Една вечер Ани чу мама да пита баба:
– Мамо, кога ще й кажеш? Тя не разбира!
– Не ми се иска да я натъжавам – отвърна баба.
Момиченцето се учуди, но много му се спеше, отложи въпросите за утре. На сутринта обаче беше забравило.
Мина още малко време.
Една сутрин, още сънена и почти на автопилот Ани тръгна към банята, но се спъна в оставена в коридора пътна чанта. Забравила, че много й се пишка тя връхлетя в кухнята и задъхано попита:
– Кой е дошъл на гости? – огледа се и видя, че всички са около масата.
Учуди се, че родителите и не са на работа, но мама я прекъсна:
– Иди се облечи, слънчице и ела да закусиш.
Сериозният тон малко я притесни.
Вече на масата, пред чаша чай, Ани се престраши:
– Кой ще заминава? – погледът й се спря върху баба й.
– Ани, звездичке, виж сега – започна татко, но за първи път не беше уверен и убедителен.
– Аз тръгвам на пътешествие, пиленце – намеси се баба.
– Ти? На пътешествие? – опули се Ани.
– Да, реших, че е време да попътувам – прекъсна я баба, отпи от чая и продължи:
– Отдавна мечтая да направя околосветско пътешествие и затова тръгвам.
– Около-какво? – не проумяваше Ани – И ще ме оставиш? Нали ще бъда първолак? Аз не мога ли да дойда с теб? – през сълзи изплака детето.
– Не, пиленце! Това пътешествие е само за мен. То е дълго и уморително и там не приемат малки деца. А за първия учебен ден не се тревожи, всичко ще бъде наред! – завърши нежно баба.
И така тя замина, а родителите й се уговориха с леля Мими да гледа Ани, докато са на работа.
Същия ден момиченцето се оплака на приятелката си:
– А пък баба замина на пътешествие и не пожела да ме вземе.
– Бабите правят така понякога – философски обобщи Мария.
Всичко, което последва беше ново, различно, объркващо и толкова странно, че Ани дори забрави да задава въпроси.
Една вечер мама се прибра по-рано. Влезе тихо в стаята, прегърна Ани и каза бавно:
– Баба вече я няма. Отиде си – зарови лице в косичката на детето и заплака.
Няколко дни след погребението на баба, Ани и Мария седяха на пейката в парка и мълчаха.
А по небето запъплиха облачета и след минути заваля лек летен дъждец.
Ани вдигна глава и възкликна:
– Мария, виж, дъга! Много е красива, нали!
Мария тихичко промълви:
– Не мога, аз съм сляпа.
Без думи, двете момиченца се долепиха едно до друго и оставиха капчиците дъжд да се слеят със солените им сълзички.
Те вече знаеха защо плачат облаците.
***
Автор: Весела Атанасова Илиева, учител в 107 ОУ, София
