„Анорексията е липса на любов“: разказът на една майка за болестта и спасението (интервю)

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

„Пеперудите имат лица с човешки очи, а телата им са хвърчила.“

Това е един откровен разговор с Людмила Людмилова за анорексията на дъщеря й и за книгата й „Болестта на пеперудата. Моята анорексия“.

Тя е на момиче, което е върнала към живота със силата на майчината си обич, търпение и вяра. Анорексията се храни с мислите, с чувствата, с емоциите на хората или с тяхната липса, настанява се удобно в уединеното пространство на съзнанието  и пуска корените си дълбоко, така както правят най-упоритите  и опасни плевели,  за да превземе обичта и мечтите и да ги превърне в ненавист… ненавист към самите себе си.

За краткия път до „болестта на пеперудата“ и дългият път обратно към реалността, си говорим с майката на Яна, която й помогна да се излекува и написа книга за това.


„Това е моята история, историята на семейството ми. Разтърси ни, зашлеви ни шамар, накара ни да се осъзнаем, сплоти ни и ни направи обичащи се хора.

Аз съм майка, която премина през всичките ужасни кръгове на анорексията – затягащи се обръчи, които се израждат в безкрайна спирала, упорита като змия удушвач.
Анорексията е зловещ цикъл, който завърта кръг от хора, семейство, докато рецидивира у един от тях, най-често детето. Може би защото то е най-чувствително, защото не умее да лъже и лавира. В продължение на няколко години и аз като много други майки бях уплашена – мълчах, плачех, не разбирах, крещях. Но пораснах и вече знам, че е нужно да говоря за това. Защото много от вас искат да ме чуят.“ - Людмила Людмилова

П7: Какво не знаем за Людмила Людмилова?

На 49 години съм, учител по биология и химия. Обичам музиката, природата и малките неща. Винаги съм мислила, че имам добър живот и семейство. Да, както много семейни жени и за мен семейството беше всичко и го поставях  на първо място. Докато един ден се оказах лице в лице с дъщеря ми. Тя беше безсилна и ме молеше да я науча да яде. Бях смаяна, но очевидно нещо не беше на ред и имаше сериозен проблем.

anoreksiq_k

П7: Защо „Моята анорексия“? 

Много хубав въпрос, благодаря! Има уловка в заглавието. Всъщност имах няколко варианта на заглавия. Главната ми героиня е Яна, но тя е толкова преплетена и свързана до слятост с мен. Анорексията беше нейна, но беше и моя, защото тя е липса на любов. Яна не намираше любовта си, вероятно и аз я бях изгубила и двете се бяхме вкопчили една в друга. Аз, тя, цялото семейство страдахме от липса на любов. И тъй като все пак пиша в първо лице нарекох книгата “Моята анорексия”, защото имах предвид себе си. Аз не бях здрава, не беше здрава и Яна.

П7: В книгата си вие казвате, че е достатъчно да се огледаме, за да разпознаем хората с този проблем. Кои са белезите й, може ли наистина всеки от нас да разпознае това заболяване, кои са безпогрешните симптоми, които подсказват, че то вече се е настанило в ежедневието на някого?

Заболяването се разпознава много трудно, защото болните са изкусни манипулатори. Може с години наред  да живееш с болен от хранително разтройство и да не разпознаеш симптомите. Разбира се, всеки от тях поне веднъж в живота си достига до състояние на кахексия, тоест видимата слабост и безпомощност, свързани с дълбоко депресивно състояние. Но обикновено вече е твърде късно. Разбира се ако говорим за тинейджъри една тревожност свързана с храненето или хиперактивност свързана с прекалено спортуване могат да Ви наведат на мисълта да повишите вниманието към детето си. Усамотяването, липсата на комуникация и връзки с връстниците, завишен перфекционизъм и ритуали свързани с храненето също са непогрешими симптоми за започнало или вече съществуване на хранително разтройство.

П7: Какво отключи това хранително разстройство във вашето дете? Кога, на каква възраст стана това и кое ви даде основание да смятате, че вашата дъщеря е болна от анорексия – драстична загуба на тегло, промени в поведението, в характера или нещо друго? 

Дъщеря ми беше пълно дете и съучениците и не я харесваха. Децата в училище са жестоки, те не прощават нищо в коментарите си, особено за външния вид. Обидите от този характер са били ежедневие. На следващо място нездравите връзки в семейството също отключват подобен род заболявания. Не случайно ги наричат семейни. Премълчавани истини, виждане на фалш и не любов захвърлят детето в ужаса на лъжата и то не може да асимилира случващото се. Разбира се при всеки болен съществува и характерова особеност, наречена шизоиден тип, която предразполага отключването. Но липсата на любов, споделяне и откровеност между членовете на семейството е основен фактор за провокиране на заболяването. Началото започна през пубертета, затова и повечето родители го смятат за каприз на възрастта. Най-типичният признак дори преди отслабването е рязката промяна в настроението изразяващо се в мрачност, депресивност, загуба на интерес за контакти, заостряне на вниманието изключително към външния вид, може да бъде свързано с постоянно теглене и перфекционизъм .

П7: Повечето хора, болни от анорексия, не признават, дори често яростно отричат, че имат проблеми с храненето, с теглото, как беше с дъщеря ви?

Всички отричат, че имат проблем и твърдят, че така когато са  леки се чувстват  най-добре. Но тяхното чувство за лекота е изкривено. Обикновено започват с изцяло отхвърляне на някоя храна, например месото, хляба или пържено. Започват да си измислят, че от някаква храна ги боли стомах или, че не са гладни. Ако това зачести, бъдете сигурни, че вече е признак. При съмнение, че детето Ви изглежда по-леко отколкото си мислите, че трябва да бъде потърсете специалист. И той да бъде психотерапевт. Не им вярвайте, че това е нещо временно и, че ще се оправи от само себе си. Дъщеря ми се харесваше и беше в еуфория от външния си вид, докато не отслабна до степен, в която една сутрин не успя да стане от леглото и  истината не излезе на яве.

П7: Можехте ли да говорите открито с нея за състоянието й? 

От начало тя изобщо не искаше да говори. По-късно говореше само с мен, като по-скоро ми нареждаше какво да правя, за да помагам в плана и за отслабването. При тези хора трудно има диалог с останалите. Ако има той е с майката и е силно затруднен. Те не вярват, че някой може да ги разбере. Не търсят помощ. Уверени са в правотата си.

П7: Как реагираха близките ви? Паникьосани ли бяха или се отнасяха с грижа и разбиране?

В семейството ни всички бяха изплашени и стресирани. Това е болен, на когото не можеш да помогнеш, защото той отказва всякакъв начин на комуникация. Защото се е стигнало до тотална омраза към останалите. Тя обичаше само мен. Мразеше мъжете( баща си и брат си). Роднини не искаше да вижда. Те бяха хората, които не я разбираха и притискаха да яде. Адекватната  реакция на семейството при  такива заболявания е решаваща за оздравяването. Никога при анорексия или булимия не може основният болен да бъде единствен пациент. През терапия трябва да преминат всички, както направихме ние.

П7: Анорексията е болест на съзнанието, от която страда и тялото. Кога дойде осъзнаването – при вас като майка, че дъщеря ви е сериозно болна и при нея, че в действителност има здравословен проблем, който я лишава от възможността да води нормален за възрастта си живот?

Яна беше отслабнала, но продължаваше да води ожесточената си битка. Тя не можеше да се успокои, говореше за перфектни резултати мислеше само за храненето си и за храната. Беше се превърнала в машина. Това беше показателното. И един ден, когато я изпращах за училище не успя да се качи в автобуса. Качих я на ръце. Когато вратата на автобуса са затръшна пред лицето ми видях мъката, която ни беше превзела. До къде бяхме стигнали..

П7: Кои са особеностите в характера, които могат да отключат желанието за самоунищожение. Можем ли да смятаме, че това са хора, които са небрежни към себе си или по-скоро са твърде взискателни?

Това са изключително взискателни хора. Най-вече към себе си. Разбира се, че и към останалите. Но тъй като не могат да ги контролират или манипулират се обръщат към себе си. Със собственото си тяло можеш да направиш каквото си искаш. Към себе си можеш да си всякакъв дори и перверзен. Ако са тинейджъри те със сигурност са най-добрите в училище, те са навсякъде, те са образец на перфектност. Ако са по-възрастни ще ги откриете сред елита на хората от културата и изкуството, отново там където перфекционизма и блясъка налагат жестоките си правила.

П7: Има ли нещо вярно в твърдението, че майките са виновни за хранителните разстройства на своите дъщери? Като родители ние често грешим, учим се в движение, пропускаме важни моменти от живота на децата си. Възможно ли несъзнателно да нараняваме нашите най-близки хора и така да ги тласкаме към самоотхвърляне, към капсулиране, към самонараняване?

Да, има много вярно в това твърдение. Много често майките дават прекалено много любов на децата си или пък не  я дават. За съжаление ние хората често имаме не здрава представа за любовта. Затова едни обичат чрез окови, други пък от прекалена либералност оставят децата си да решават всичко сами. В единия случай детето е задушено, а във втория няма с кого да сподели мислите си. Сложно нещо е човешката любов. И много пречупено и изкривено през изкуствени огледала. Аз също имах много грешки към Яна. Тя дълго мълчеше, после ми ги каза, после плакахме много и накрая ми прости. Затова скъпи майки, моят съвет към Вас е когато имате проблеми свързани с възпитанието на децата си споделяйте със специалисти. Няма проблем без решение. И няма теми табу щом става дума за здравето на децата Ви.

П7: Кое беше онова нещо, което ви помагаше да вярвате, че ще измъкнете детето си от това състояние, кое ви помагаше най-много през тези няколко години?

На първо място силата на духа ми. Освен това аз четях постоянно. Исках да намеря начин за Яна, начин по който да се храни и да не бъде гладна или дебела. Всяка книга ми даваше по един детайл към пъзела, който подреждах ден и нощ. И накрая го сглобих. Чрез четенето намерих себе си. Осъзнах грешките си. Погледнах болестта и видях, че тя не е толкова страшна, когато имаш сили да я погледнеш в лицето. Ей така, отваряш очите и сърцето си и демоните си отиват. Аз пораснах, а Яна оздравя.

П7: Как е днес Яна? 

Тя е на 20 години. Омъжена от скоро на върха на щастието. Човекът, който я обича също и помага. Остатъците от болестта избледняха, но борбата продължава. Яна спортува всеки ден, води здравословен начин на живот. Иска да бъде здрава и красива. Мечтае за дете, но мисли, че психиката и трябва да укрепне, за да стане майка. Не иска да говори за болестта си, защото не се чувства комфортно. Но ме подкрепи да напиша книгата. Когато беше болна всяка вечер пишехме в една тетрадка, която бяхме нарекли дневник. Части от него използвах в книгата.

П7: Завършвате книгата си така: „Бих искала един ден да се храним без страх, да говорим без страх и всеки следващ ден да е по-добър от предишния. Да преоткрием простите неща и да си помогнем. А какво по-хубаво от това да помогнеш на себе си?“ Какво наистина е по-хубаво от това – да помогнем на себе си?

Да, искам това! Защото години наред живяхме в ужаса и страха от храната и хората. Храненето се беше превърнало в най-страшното нещо за семейството ни. Исках просто да разчупя хляб, да го посоля и да ям без да чувствам страх или вина. Исках да бъдем нормално обичащо се семейство. Защото нито това, че съм директор на училище или пък , че съпругът ми е професор може да ни направи щастливи, когато дъщеря ни умира от страх какво ще се случи, ако изяде един бонбон. Животът е една много проста истина, за съжаление го научаваме твърде късно.

Аз предложих моя вариант за справяне с болестта и ще бъда щастлива, ако успея да помогна на някого. Прочете я и го направете по своя собствен начин.

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

6,346 преглеждания

Comments are closed.