Този проект ме стресна. Честно! Дали защото напоследък все попадам на снимки на сладки пухкави бебчета, на красиви кърмещи майки, на рисуващи, играещи, пеещи, плуващи, творящи красота деца, в първия миг, в който зърнах тези фотографии на деца, експонирани на тъмен фон, със зачервени и подпухнали очи, полуотворена уста и възможно най-безизразни, тъжни и призрачни физиономии, се сепнах.
Помислих си: „Защо? Кому е нужно да показва тези лица? Та, те изглеждат така преждевременно състарен и бездиханни!“ Но минута по-късно си дадох сметка, че макар повечето от нас да не осъзнават, така изглеждат много съвременни деца. Предполагам, не мога да съм категорична, все пак моите успяха да отраснат и слава, и аз не знам на кого, удържах някак си позицията да изживеят ранното си детство без „кабелна“ и „сателитна“, дори в Playstation не инвестирах. Влачех ги по баири, чукари и диви плажове и мисля, че те нищо не изгубиха заради това.
За момент се разколебах и си помислих, че не искам да ви показвам тези лица, но после реших, че има смисъл. Защото често не си даваме сметка колко безнадеждно обричаме децата си, самоцелно улисани да им осигурим висок стандарт на живот, удобства, от каквито дори нямат нужда и скъпа техника, която да компенсира вечното ни отсъствие. Ако днес, сега, в този момент, детето ви е до вас и ви покани да поиграете с него, излезте навън и забравете интернет, фейсбук, скайп. Забравете колко много работа имате, колко голяма е купчината за гладене и колко ви дразнят неизмитите съдове в кухненската мивка. Задачите ви утре пак ще ви очакват, децата – не. Те се променят, растат и излитат и тогава няма да са около вас, за да ви поканят отново за една игра на ластик в парка.
Проектът „Идиотската кутия“ е създаден от Дона Стивънс, родена в Австралия фотографка, и изследва тъмната страна на любовта ни към технологиите. Авторката снима деца, докато гледат телевизия. Онова, което изобразяват тези фотографии са безизразните им погледи, погълнати от телевизията. Идеята на проекта е да възбуди диалог относно пагубната роля на модерните технологии, които поглъщат живота на децата ни, а и нашия собствен. Разбира се, тук не трябва да се намесва техно-параноята, но трябва ясно да се поставят границите къде започва и къде свършва полезната роля на екрана за обучението и развитието на въображението и откъде се отваря празното пространство, което би могло да погълне детския умствен и творчески потенциал.
Текст: Нели Терзиева
Снимки: www.donnastevens.com.au чрез www.boredpanda.com
