С двете ми деца се подготвяме за малко семейно събиране. Без излишен стрес или паника. Приготвяме домашна лимонада и семейния любим сладкиш. Нищо особено. Каквато е и самата уговорка за виждането ни – ние с баща им и моите родители. Те ни се обадиха предишния ден и почти се самопоканиха, ей така, без повод, просто щели да минат да ни видят.
Е, добре! Няма лошо.
Макар че е средата на седмицата и те определят часа, който е нито за обяд, нито за вечеря, даже за следобено кафе не е, но нали децата трябва да приемат родителите си такива каквито са, не спорим и не се опитваме да пренасрочим това виждане за друг час и ден. Е, аз малко се „запенвам“ за това, че не се съобразяват, че малката по това време обикновено спи, но се уговаряме и на следващия ден те се появяват с английска точност, сякаш предстои нещо много важно и съдбовно.
Всъщност, визитата им не е по конкретен повод. Седим в хола и си бъбрим неангажиращо за неща, които вълнуват нас, децата и тях самите. Баща ми, който не е идвал скоро у дома, важно обикаля скромното ни жилище и с вид на експерт дава оценка за неотдавна приключилия ремонт в дома ни. Децата нетърпеливо пърхат около него и го подръпват нерешително към детската стая, да си поиграят заедно. „Дядо, ти си най-интересната ни играчка!“ Не го изричат на глас, но точно това е внушението, което издава поведението им. Той, естествено, не се съпротивлява, даже напротив, сам дава тон за игри и закачки.
По едно време сядаме в хола, а дъщеря ни, която е на почти четири и половина, ги поглежда с изпълнени с обич очички и съобщава важно, какво сме приготвили за почерпка. Родителите ми, които имат свои строги правила за хранене, й се усмихват широко и любезно отказват. Дори лимонадата, приготвена с домашен пчелен мед. Малката продължава да упорства и започва да изрежда всичко, което е налично в хладилника ни. Стига дори до съдържанието на барчето, като широко отваря вратичката му, така че дядо й да си избере подходящо питие, но отново удря на камък. „Не, няма да пием, няма да ядем, дойдохме само да ви видим!“
„Кафе поне…“ – умолява малкото дяволче, за да получи поредния отказ. Поглежда ме безпомощно и изтърсва обидено: „Мамо, ми, да им сипем по една студена вода и да си ходят!“
Тогава много се смяхме, а всички запомнихме това виждане завинаги. И до днес се смеем на тази история, но и разбрахме, че понякога е добре да излезем от стереотипите си, да нарушим диетата си и да приемем чаша лимонада, пък дори само, за да я опитаме. Иначе вероятно ще ни изпратят „по живо, по здраво“ с някоя чаша „студена вода“.
