В метрото забелязах мъж с дете.
Детето не изглеждаше доволно.
Явно бяха баща и син. Седяха един до друг и главите им грееха в еднакво руси коси, като лятна слама. Съвършенно еднакви!
Детето наклони глава настрани и втренчи поглед в една точка.
Бащата говореше по мобилния си телефон. Той не обръщаше никакво внимание на сина си, нито веднъж не го погледна, нито веднъж не го докосна. Сякаш пътуваха в различни вагони, съвсем отделно.
Детето изглеждаше така, сякаш за него на този свят съществуваше само точката, в която бе вперило поглед.
– Толкова ли е трудно да го хване да ръка? – се запитах на ум, макар че исках да извикам.
След известно време мъжът завърши разговора и прибра телефона в джоба си.
– Какво ли ще направи сега – ще затвори очи и ще дреме или ще се оглежда глупаво наоколо? – помислих си.
Само след минута мъжът целуна момченцето по бузата и силно го притисна до себе си. Косите им се събраха, сякаш бяха едно.
Бащата не обръщаше никакво внимание на околните, сякаш пътуваха сам-сами с момченцето във вагона, и в известен смисъл то така си и беше.
Нямаме право да учим другите какво да правят, какво да чувстват, как да се държат.
Защото всеки знае себе си и всеки действа, според своите собствени разбирания, и не се нуждае от ничии съвети.
Не забравяйте, за да промените света, е нужно първо да промените себе си!
