от Леда Милева
Никой не забеляза кога куклата падна от прозореца. Беше тъмно. Владко и Катето спяха в креватчетата си. Играчките бяха по местата си и също се готвеха да спят. Само куклата с розовата рокля седеше на отворения прозорец и се чудеше защо Кат ето я забрави там. Струваше й се, че ще настине, но това, което се случи, беше още по-лошо. Излезе вятър. Най-напред заигра с бялото перденце, после подхвана куклата и я събори в градината.
— Ох! — извика куклата, но гласът й беше тих и никой не я чу.
— Ху-ху-ху! — изсмя се вятърът и се втурна да тича в тъмнината.
А защо Катето забрави куклата си на прозореца? — ще попитате вие. Трябва да ви кажа, че Катето е много грижлива с играчките си. Но тази вечер татко й донесе синьо балонче. Катето тъй се зарадва, че като никога забрави да прибере куклата си. Затова тя остана на отворения прозорец, откъдето я събори вятърът.
Всички играчки бяха вече задрямали. Само балончето дори не мислеше да спи. Най-напред то скочи върху пъргавото конче и кончето, без да иска, се залюля.
— Хей! — изцвили кончето. — Сега не е време за игра.
Балончето се полюля още малко и скочи върху дървеното влакче.
— Какво правиш? — попита влакчето. — Моите вагончета имат нужда от почивка!
Балончето се търкулна към плюшеното мече и го бутна по ухото. Мечо, който е много сънлив, наистина се разсърди.
— Ако не ме оставиш да спя, ще те перна с лапата си и ще те спукам! — каза той.
Синьото балонче се уплаши.
— Недей, Мечо! Катето още не ми се е нарадвало!
— Недей, недей! — изръмжа Мечо. — А защо не седиш мирно? Сега е време за сън.
— Искам да седя мирно — каза балончето, — но не мога!
— Че какво ти пречи? Свий се под масата и спи!
— Там е работата, че не мога… Аз съм много леко, при това съм кръгло като топка. От най-малкия полъх се търкулвам или подхвръквам. Ето, преди малко Катето въздъхна насън и аз се намерих върху кончето. Когато Владко покашля, аз се търкулнах върху влакчето. А вятърът, който духна през прозореца, ме прати право върху твоето космато ухо. Извинявай!
Мечо се беше разсънил. Седна и почна да мисли.
— А какво е нужно, за да можеш и ти да заспиш?
— Отвържи конеца, с който е завързана шийката ми. Тогава няма нито да подскачам, нито да се търкалям.
Добродушният Мечо погледна лапите си.
— Много са груби ръцете ми — каза той. — Едва ли ще мога да отвържа конеца ти, но сигурно ще те спукам. Хей, конче! Ти не можеш ли да ми помогнеш?
— Как ще помогна? — каза дървеното конче. — Аз дори нямам ръце. Тази работа може да свърши само куклата с розовата рокля. Тя има тънки пръстчета. Но къде е куклата?
И едва сега играчките видяха, че куклата я няма.
— Тя седеше на прозореца — каза балончето. — Навярно е паднала от прозореца.
Вече никой не мислеше за сън. Трябва да се помогне на куклата. Но как?
— Да й спуснем стълба! — досети се кончето.
— Стълба ли? Че защо не събудите тенекиените пожарникари, които Владко получи за рождения си ден? — обади се влакчето. — Те са в своята кутия на масата.
— Аз мога да отворя кутията, нищо че са груби лапите ми — каза Мечо.
След малко един тенекиен пожарникар прехвърли въжената стълбичка през отворения прозорец. Стълбичката стигна точно до куклата. Тя трепереше от студ. Първите дъждовни капки се стичаха по бузите й като сълзи. Куклата веднага се улови за стълбата и се заизкачва нагоре, като все пак внимаваше да не измачка розовата си рокля.
— Хубаво е да имаш другари — каза куклата, когато отново се върна в топлата стая. — Някога и аз ще ви се отплатя!
— А можеш ли да отвържеш конеца на синьото балонче? — попита Мечо.
— Мога, но ми е жал. Нали ще се сплеска и дори няма да прилича вече на балонче!
— Не бой се — рече балончето. — Утре Катето пак ще ме надуе.
Тънките пръстчета на куклата лесно развързаха конеца. Балончето започна да изпуска въздух, да става все по-тънко и по-тънко. А когато се превърна в мека синя топчица, всички кукли бяха вече заспали.
Владко и Катето, кой знае защо, се усмихваха насън.
край
