Приказка за рибаря и златната рибка Александър Пушкин

Той при синьото море се върнал
(синьото море се разлюляло).
Взел да вика златната си рибка.
Тя изплувала и го запитва:
„Какво още ти е нужно, дядо?“
Старецът с поклон й отговорил:
„Пожали ме, златна господарке!
Още по се бабата разлюти,
кара ми се, мира ми не дава:
не ще вече селянка да бъде,
иска да е истинска дворянка.“
Рибката му казала тогава:
„Не тъгувай, върви си със здраве.“

Старецът при бабата се върнал.
Що да види? Цял дворец с чардаци,
на един чардак — самата баба
в хубаво самурено елече,
с чуден сърмен накит на главата,
с бисерна огърлица на шия,
с пръстени от злато на ръцете,
с алени ботушки на нозете.
А наоколо — слуги усърдни:
тя ги бие, дърпа им косите.
Рекъл старецът на свойта баба:
„Добър ден, дворянке господарке!
Май душицата ти е доволна.“
Бабата му силно изкрещяла,
да мете конюшнята му рекла.

Седмица изминала и втора,
повече се бабата вбесила;
дядото при рибката изпраща:
„Пак при рибката с поклон отивай:
не ща да съм родова дворянка,
искам да съм истинска царица.“
Старецът й рекъл разтреперан:
„Ти комай си, бабо, пощуряла!
Нямаш нито говор, ни походка,
ще ти се присмива цяло царство.“
Бабата се още по вбесила,
плеснала по бузата мъжа си.
„Как, селяко, смееш с мен да спориш,
с мене, важна родова дворянка?
Да вървиш веднага при морето,
иначе под стража ще те пратя.“

Старецът потеглил към морето
(а морето синьо потъмняло).
Пак повикал златната си рибка,
тя изплувала и го запитва:
„Какво още ти е нужно, дядо?“
Старецът с поклон й отговорил:
„Пожали ме, златна господарке!
Бабата ми пак се разлудува:
вече не желай да е дворянка,
иска да е истинска царица.“
Рибката му казала тогава:
„Не тъгувай, иди си със здраве!
Тя ще бъде истинска царица!“

Старецът при бабата се върнал.
Гледа — царски истински палати.
Вътре зърнал своята старица
на трапезата като царица,
служат й боляри и дворяни
и задморско вино й наливат;
дъвче тя чудесни курабии,
а край нея щъкат страшни стражи,
всеки носи на гърба си брадва.
Влязъл старецът и се изплашил:
На старицата поклон направил.
Рекъл: „Добър ден, царице страшна!
Днес душицата ти е доволна.“
Бабичката, без да го погледне,
заповядала с очи да го изгонят.
Връхлетели стражи и дворяни
и изхвърлили старика грубо.
Стражите го погнали през прага,
брадвите си едва не строшили.
А навън народът му се смеел:
„Пада ти се, оглупяло старче!
Нека да ти бъде туй поука:
ти по чужди ум да се не водиш!“

Седмица минава, почва втора,
бабата се още по вбесява.
Пратила придворни за мъжа си —
бързо да го доведат при нея.
Рекла му сърдитата старица:
„Пак поклон на рибката да сториш.
Не желая все да съм царица,
искам аз морето да владея,
да живея сред море широко,
за да може твойта златна рибка
да ми бъде винаги слугиня.“

Да откаже, старецът не смеял,
думичка не дръзнал да отвърне.
Пак към синьото море потеглил;
гледа — ври морето в черна буря,
вдигат се, бучат вълни сърдити,
бягат, плискат се и страшно вият
Дядото си рибката повикал,
тя изплувала и пак го пита:
„Какво ти е нужно още, дядо?“
Старецът с поклон й отговорил:
„Пожали ме, златна господарке!
Що да сторя с тази лоша баба?
Вече не желай да е царица,
иска да е морска господарка;
иска да живее сред морето,
та да може тука, златна рибке,
да й бъдеш лично ти слугиня.“
Рибката не казала ни дума,
само плеснала веднъж с опашка
и в дълбокото море се скрила.
Старецът напразно дълго чакал,
пак при бабичката се завърнал.
Що да види? — Старата къщурка,
бабата седи сама на прага,
а пред нея — вехтото корито.