от Ран Босилек
Лозари тръгнали на лозе. Минали край коса. Извикали му:
— Хайде, Косе, да режем лозята!
— Не мога — рекъл косът, — сега си вия гняздото.
Дошло време за копан. Тръгнали копачи и пак подканили коса:
— Ще дойдеш ли, Косе, да копаем лозята?
— Не мога, братчета, да дойда. Сега си мътя яйцата.
Наедряло гроздето. Дошло време за връзване. Връзвачите минали край коса. Рекли му:
— Тръгвай, Косе, да връзваме лозята!
Косът отговорил:
— Малки ми са още пиленцата. Не мога сами да ги оставя.
Тръгнали лозарите за последен път да пръскат лозята. Минали пак край коса. Той се люшкал и си свирукал на една клонка:
— Хайде, свирчо, да пръскаме лозята! — подканили го пръскачите.
— Не мога — отвърнал косът. — Зает съм, много съм зает. Цял ден се люлея и свиря.
Дошла есен. Узряло гроздето. Тръгнали гроздоберци. Минали край косовото гняздо. Няма кос, няма косета. Стигнали в лозята. Гледат — косът и косетата кълват най-едрите зърна от гроздовете.
— Какво правиш тука, Косе? — попитали го берачите.
— Не видите ли? Подраних за беритбата. Па доведох и косетата да помагат.
— Хубава помощ! — обадил се един от берачите. — Не берете, а кълвете! Защо не дойде да помагаш за рязане, за копан, за връзване, за пръскане?
— Тогава си гледах пиленцата и пях в гората.
— И ние деца гледахме, и ние пяхме, но и работихме! А ти с цялата си челяд наготово идеш да кълвеш!
— Така, Косе, така — обадил се най-старият берач. — Който не работи, не бива да яде! За да заплатите иззобаното, сега ще помогнете в беритбата и ще ни попеете. По-спорно и по-радостно се работи, когато се пее, и по-добре се пее, когато се работи!
