Децата и истериите

todder_tantrum_floor

От Пати Ондерко

Един ден аз и двамата ми тригодишни близнаци си устроихме приключение, преминаващо през няколко стръмни поредици от стъпала в метрото, четири влака и прехвърляния, за да пристигнем в Естествения исторически музей в Манхатън. Снимахме се пред скелета на огромния апатозавър и дори им разказах някои неща, които знам за Юрския период. Аз съм най-добрата майка на света. Йей!

За да завършим този прекрасен ден, реших да им направя по един образователен подарък в магазина на музея. Синът ми Тео искаше астронавт, затова го заведох към този отдел и го оставих да избере сам измежду три варианта на астронавти (Толкова умна майка съм! Оставям децата си да правят своите избори сами!). „Не е астронавт!“, започа да хлипа Тео. „Това е астронавт“, намесвам се аз остроумно, сочейки към една фигурка с шлем на главата. „Не!“, изкрещя той, блъсна фигурите в ръцете ми и започна да крещи. Десет минути по-късно Тео беше съборил на земята няколко кутии със сладоледи. Аз го бях взела под мишница, а брат му – под другата, и така пораженчески се измъквах навън. Аз съм най-лошата майка на света. Казвах си го и го мислех, а в очите ми напираха сълзи.

Оказва се, обаче, че сцената в музея не е изцяло по моя вина и също че детето ми не е лошо. Майкъл Потегал, лекар-педиатър и невропсихолог в Университета в Минесота, в Минеаполис, е прекарал последните години от професионалната си кариера в изучаване на нервните изблици при децата и как и защо децата имат такива брутални емоционални избухвания. И какво е научил д-р Потегал за това време? Че тези изблици са нормален биологичен отговор на гнева и фрустрацията, точно както прозявката помага на умората и отегчението. Толкова нормални, че е възможно да се изгради цяла наука, проследяваща протичането на нервния изблик, като всяка една част от поведението на детето би могла да се предскаже и да се опише до секундата колко време може да продължи. Когато децата го правят, не вие сте причината за това.

Какво стои зад истерията?

Да направим кратко пътешествие в мозъка на човек, като се спрем първо на малкия участък сива материя, намиращ се точно зад очите, наречен префронтален кортекс (PFC). Това е тази част от мозъка, която регулира емоциите и социалното поведение. Тя е последният уастък от мозъка, който се развива в човека. При децата на възраст до 4 г. той тепърва започва своето развитие. Това е недоразвитост, която прави отглеждането на малко дете трудно, но има важна роля (отглеждането) за развитието на говорните и социалните умения на детето. Учените смятат, че недоразвития префронтален кортекс е причината децата да успяват да научат нов език толкова по-лесно от възрастните хора. Или казано по-просто, неприемливото поведение на децата ни може би е еволюционната цена, която плащаме, за да могат лесно и бързо да се научават да говорят, да запомнят нови думи и да придобиват нови социални умения.

Добре, имат недоразвита част на мозъка, която ги прави по-податливи на нервни изблици и емоционални избухвания, но само това ли е причината детето да изпада в истерии? Не съвсем. Другат причина е стресът. „Децта в тази възраст мислят вълшебно, а не логически“, обяснява д-р Джина Мирьол, професор по психология в Държавния колеж Джонстън, Върмонт. „Неща, които са нормални за нас, са объркващи или страшни за децата. Те не могат да разберат, че сифонът на ваната няма да ги погълне или, че любимият им вуйчо няма наистина да им отгризне носа“. И ако не сте сигурни, че ваната няма да е причината за потъването ви кой-знае-къде или че хората наоколо наистна не могат да ви отгризнат носа току-така, вие можете да се чувствате тревожни постоянно в ежедневието си.

Това чувство на повишена тревога, кара тялото ни да произвежда кортизол, познат още като хормонът „Бий се или умри“. А може би, трябва да го наричаме „истеричния сок““ кортизолът повишава кръвното налягане, учестява дишането и може да доведе до объркано или замъглено мислене (да ви е познато?). Тази тревожност, когато е в умерени количества, е нормална част от развитието, но когато тормози детето ежедневно (Дали плюшеният тигър няма да ме изяде, докато спя?) – не е. Когато детето е свръх тревожно, то лесно става свърхизбухливо и е способно да се взриви с емоции от нй-дребната порвокация.

Как да се справяме с малкия тасманийски дявол?

Следващия път, когато детето ви изпадне в истерия, д-р Потегал препоръчва да се запитате „Каква е целта на това поведение?“. Ако детето ви има нужда от внимание или от нещо друго (играчка, храна или лакомство), най-добрият отговор, е да не обръщате внимание на поведението му и да запазите самообладание. Ако в този момент му се поддадете и започнете да крещите в отговор на детето, истерията ще стане доста по-страшноа ще отшуми много по-бавно отколкото ако запазите баланс. Потегал нарича това“Капан на гнева“. „Ако побеснеете точно както детето, значи подклаждате огъня с още гориво“, казва той.

Но той предупреждава и за друг капан: „Капана на тъгата“. „Ако започнете да успокоявате детето във вихъра на истерията, вие подклаждате това поведение. Вместо това кажете: „Съжалявам, че си ядосан. Когато се успокоиш ще те гушна и ще поговорим за това“. По този начин вие му давате комфорт и сигурност, като му показвате как да овладее емоциите си.

Но тази тактика не е подходяща за така наречените истерични „бягства“, когато детето избухва като начин да се отърве от някакви задължения или от нещо, което го карате да направи (да почисти, да си прибере играчките, да стои на едно място за малко). В този случай, игнорирайки го, му давате това, от което то има нужда: вече не искате от него да свърши нещото, което го предизивква да избухне. Като го оставите да поседи сам в стаята си, не правите добро нито на себе си, нито на него, защото по този начин то се измъква от задължението си. „Всяка секунда от почивката, която му давате е победа за него“, казва Потегал. Вместо това, в този случай, трябва да му кажете, че ако не се облече (изчисти, прибере играчките), вие ще му вземете ръцете и ще ги накарате да го направи. Ако той не започне да изпълнява след 5 секунди, станете, вземете ръцете му във вашите и зпочнете да го обличате със собствените му ръце. „Не е приятно“, казва Потегал, но никога не бива да включва физическо насилие. Ако детето ви започне да ви удря или хапе, продължете с обличането и след това го оставете да си почине (или му отнемете някоя привилегия). По този начин детето вижда, че просто трябва да си облече палтото (и протестът му е бил неефективен) и освен това сега има допълнителни последствия от поведението му.

Децата са буквално природна сила, която може да предизвика дори най-спокойните и подготвени родители. Но има и плюсове от тези иначе сложни години за родителите и те са, че децата може да излизат от лошото настроение точно толкова бързо, колкото и влизат в него. Средностатистическата истерия трае около 3 минути, според Потегал. Ето защо, малко след това, детето съвсем спокойно започва да си играе, а вие все още треперите от случилото се и ще сте под въздействието му още поне 30 минути. Незрелият му PFC му позволява да продължи напред без да се замисля за миналото, дори и да се е случило току-що. „Децата преминават от щастливи към тъжни и от тъжни към радостни изключително бързо“, казва Потегал. „Затова се насладете на гушкането след избухването и се подгответе за следващата експлозия“.

Как протича избухването?

Да проследим един нервен изблик минута по минута, за да видим какво точно се случва.

0 секунда

Ооо, неее. Разсърдване в магазина за хранителни стоки.

30 секунда

Тропането с крак в този момент е знак, че ще е кратко избухване.

90 секунда

Крещене и ритане: гневът достига своя връх.

3.5 минута

И всичко свършва просто ей така. Сега детето търси утеха.

6 минута

Леле. Все едно нищо не се е случило.