Бяла приказка

* * *

Скок! Скок! Скок! — еленчето вече стигнало до полянката, надникнало зад една пряспа и кого видяло? Видяло Ванчо от IIIв клас. Той носел ските си на рамо. Спрял се, свалил раницата си и се навел да ги слага. Но докато си ги слагал, раницата се размърдала зад гърба му и почнала да се отдалечава.

— Стой мирно! — казал й Ванчо.

И раницата се спряла на място.

— Ще се спусна веднъж и ще се върна. Разбра ли?

И раницата закимала, че е разбрала.

— И тогава ще те покажа на всички.

И раницата заподскачала радостно.

А Ванчо се плъзнал надолу със ските и изчезнал зад боровете.

Но едва изчезнал, раницата започнала да се търкаля, да издава някакви звуци, докато най-сетне се разтворила и от нея изскочило…

Какво?

Едно коте!

Но какво коте? — пита се.

Ужасно разрошено и ядосано! Истинско чудовище!

Котето се отърсило, извикало подигравателно:

— Сбогом, Ванчо! Много ти здраве!

И тръгнало към гората, пеейки:

Да те щипе,
да те скуби,
да ти сипе
думи груби!

О, тежка, о, тежка
съдба котешка!
Мяу!
Да те мята,
да те мачка,
да те смята
за играчка!

О, тежка, о, тежка
съдба котешка!

Мяу!

Още не било завършило мяукането, и иззад храстчето над една пряспа се раздало тънко:

— Браво! Браво!
— Фу! — изфучало котето и скочило от изненада нагоре. — Кой извика „браво“?
— Аз — казало еленчето. Защото храстчето били именно неговите рогца. То излязло иззад пряспата и се приближило към котето.
— Няма да се подиграваш, че знаеш ли? — казало котето.
— Аз не се подигравам. Много хубаво бе-е-еше — казало еленчето.
— Така може — казало котето. — Викай още!
— Браво! Браво! — извикало еленчето, за да му направи удоволствие. — Само че защо пееш веднъж „котешка“, а веднъж — „котешка“?
— За разнообразие — казало котето. — А ти защо имаш тази закачалка на главата си?
— Това са ми рогата. Всяка година ми пораства ново клонче. А какво е закачалка?
— Това, на което хората си закачат дрехите. Но ти не си живяло сред тях.
— Ама ти питомно коте ли си? — учудило се еленчето.
— А ти за диво ли ме мислиш? — казало котето.
— Ами да — с такива мустаци и опашка.
— И на тебе да ти ги дърпат всеки ден, ще ти пораснат така!
— И затова си побе-е-гнало?
— А как мислиш?
— От града само чак дотук?
— Ванчо ме донесе в раницата си. Искаше да ме прави скиор. Ама аз му изядох цялата храна и избягах.
— А на него няма ли да му е мъчно?
— За храната?
— Не, за тебе.
— Ами — мъчно! Колкото на мен за него!
— А какво ще правиш в гората?
— Ще си намеря приятели, ама истински, не като него, и ще си играя с тях!
— Ами ако искаш тогава… — почнало срамежливо еленчето. И млъкнало.
— Какво „ако искам“?
— … да станем приятели.
— Че добре! — казало котето. — Ама първи!
— Първи! — казало еленчето.

И двамата поели, подскачайки, между борове и преспи. Еленчето дори запяло началото на една песничка:

Казва се „приятел пръв“,
но защо е той такъв?…

Колко весело било! Слънцето греело, снегът блестял като от слюда и хрупкал под копитцата на еленчето и лапките на котето.

— Къде ме водиш? — запитало по едно време гостенчето.
— При едно мое приятелче.
— А то къде е?
— Ей го! — казало еленчето. То посочило нагоре към върха на един бор и извикало.
— Сънльо-о-о!
— Сънльо-о-о! — извикало и котето.

Но отгоре се чуло само хъркане.

— Сънльо-о-о! Събуди се! — завикали и двамата.
Но чули само още по-силно „хр-р-р“.
— Няма да можем — казало еленчето, — то е ужасно сънливо!
Но в този миг от снега се подала муцунката на едно лисиче.
— От една страна — казало лисичето, — то може да е сънливо…
Муцунката му изчезнала и се появила от съвсем друго място в снега.
— Но, от друга страна, е и лакомо, тъй че… — казало то.

И муцунката му пак изчезнала в снега.

— По-добре ще е да говориш от една страна! — казало еленчето. — Нищо не ти се разбира така.

Но лисичето продължило да се подава ту от една страна, ту от друга.

— От една страна, ще е по-добре…, но, от друга страна, няма да е по-добре… защото така се уча, като ме подгонят от една страна… да избягам от другата.
— А ако те подгонят от двете? — попитало котето.
— Тогава ще избягам от трета! — отговорило лисичето и наистина този път се подало от трето място. Но най-сетне излязло, изгънало опашката си и запитало:
— Ти си избягало от Ванчо, а?
— Откъде знаеш? — учудило се котето.
— Чух ви, като си говорехте — казало лисичето. — Искаш ли да станеш приятел и с мен?
— Ама първи!
— Първи!
— Хайде!
— Хайде!

И тримата тръгнали весело из гората и запели:

Казва се „приятел пръв“,
но защо е той такъв?…
— Чакайте! — досетило се еленчето.
— Какво има?
— Забравихме Сънльо!
— Вярно! — казало котето.

То и еленчето завикали пак нагоре:

— Сънльо-о-о!
Но отгоре се чуло пак само хъркане.
— Колкото и да викаме, не се събужда — казало еленчето.
— Хи-хи! — засмяло се лисичето. — Хи-хи!
— Защо се смееш? — казало котето.
— Защото ако, от една страна, не се събужда, като го викате, то, от друга страна, ако кажа малко по-силно, че наблизо има медец…

То наистина казало тази дума малко по-силно и, още не я било доизрекло, и една кафява топка тупнала от бора в бялата пряспа.

Това било, разбира се, едно мече — смешно и рунтаво.

— Медец? Мрр! Къде има медец? — изръмжало то, като си търкало очите.
— В съня ти, хи-хи! — казало лисичето. — Защото много сладко спеше!
— Какъв сън бе! Какъв сън! — изръмжало обидено мечето.
— Добре де, добре! — казало еленчето. — Имаме си ново приятелче. Ела да играем с него!
— Вие на какво играете тук? — запитало котето.
— На „ритни-шишарка“! — казало еленчето.
— На „прескочи-пънче“! — казало лисичето.
— И на друго какво? — запитало котето.
— Ами на всичко… на ритни-шишарка — пак казало мечето. Толкова им били игрите в гората.
— Фу! — казало котето. — Вашето „всичко“ не е нищо! Аз ще ви науча на дама, на криеница, на стражари и апаши, на кралю-порталю, на рими, на панделки, на топчета, на статуи…
— Иха! — заподскачали от радост горските животинчета.

А мечето извикало:

— Ще бъдем първи приятели с тебе!

Но този път еленчето казало:

— Е да, ама…
— Е, като не щеш, иди си! — казало лисичето.
— Не че не ща — казало еленчето, — но си спомних едно стихотворение. Да го кажа ли?
— Само да не е дълго! — казало котето.
— Не е — казало еленчето.

И издекламирало следното стихотворение:

Казва се „приятел пръв“,
но защо е той такъв?
Затова, че пръв полита
в огъня да те спаси;

пръв и без да се запита
прав ли си, или не си;
пръв за теб леда пролазва;
пръв за теб пролива кръв —
ето за това се казва,
че приятелят е „пръв“!

— Браво! Браво! — завикали малките приятели.
Само котето казало:
— Това стихотворение не е детско и не е за животни!
— То се знае, че не е! — казало лисичето. — Той си го е измислил за себе си.
— Кой „той“? — учудило се котето.
— Метеорологът! — казали едновременно мечето и еленчето. — Той винаги си го пее, докато преглежда уредите си.
— И той е един метеоролог, хи-хи! — казало лисичето. — В кутията на термометъра му едно синьо птиче си е свило гнездо и му стопля живака, а той не вижда.
— Може да вижда — казало еленчето.
— Е, като вижда, защо от три седмици праща долу завишени сведения? — казало лисичето.
— Заради птичето — казало мечето. — Толкова ли не разбираш?
— Аз разбирам, но исках да разбера дали вие разбирате — казало лисичето. — Но за какво сме седнали да говорим? Я да чуем градските игри!
— Да започнем с криеница! — казало котето. — „Ала-баланица — турска-паница — ей-гиди Ванчо, наш капитан-чо!“ Мечо жуми до сто! А ние ще се крием! Хайде!

Мечето се опряло на дървото и започнало да брои на глас, а другите изчезнали.

Минала минута. Минали две.

Скритите животинчета започнали да се промъкват към дървото, затичали се и се „заплюли“.

— Пу! Пу! Пу!

Но нищо не се получило.

— Той е заспал! — казало еленчето.
— Сънльо!
— Няма да играеш! — викали всички.
Но лисичето се досетило за нещо.
— Всъщност, от една страна, това е зле, защото се развали играта — казало то, — но, от друга страна, това е добре, защото трябва да се погрижим за гостенчето. Къде ще живее? Какво ще яде? За това никой не мисли. Всички казват: лисиците са хитри. Но не лисиците са хитри, а другите животни са глупави. Хи-хи!
— Да го заведем при мете-е-е-оролога! — предложило тихо еленчето.
— Вярно! — извикало мечето.
— Върви с нас! — казало лисичето. — Ако го вземе, ще бъде чудесно!
— Добре — казало котето.

И всички тръгнали към метеорологическата станция.