Ето какво станало.
Ванчо вървял сред бялата гора и викал котето си. Но вместо котето, задъхано, отнейде се появило лисичето.
— Бягай! Бягай! — извикало му то.
— Защо? — казал Ванчо.
— Мечката! Иде насам и каквото срещне, изяжда го! Това е Мечата гора, не знаеш ли? Тука е пълно със стръвници!
— А не видя ли едно коте? — запитал изплашен Ванчо.
— С дълга опашка ли беше? — запитало лисичето.
— Да!
— И с дълги мустаци?
— Да!!
— И със зелени очи?
— Да!!! — съвсем изплашен казал Ванчо.
— Не съм го виждало — казало лисичето. — Бягай да бягаме!
И само̀ избягало. А между снежните клони се мярнало нещо голямо и тъмно, което танцувало и пеело:
Аз съм мечка-стръвница,
а зад мен са троица,
със зъби и ръмжене
триж по-страшни от мене!
Връщай се, момче,
връщай ми се, че…
аз съм мечка-стръвница,
а зад мен са троица
със зъби и ръмжене
триж по-страшни от мене!
Връщай се, момче,
връщай ми се, че…
Ванчо се уплашил, разбира се, но все пак събрал смелост.
— Няма да се връщам! — казал той. — Там е котето ми! Там е моят приятел!
И продължил пътя си.
— Добре, но на твоя отговорност! — изревала след него мечката.
А то не било истинска мечка, а кожухът и ушанката на метеоролога — малките животни ги били окачили на едни тояги, за да плашат с тях Ванчо.
Лисичето изскочило първо изпод кожуха.
— Май ни позна! — казало то.
Изпод кожуха изскочило и котето:
— Не ви е познало, ами ми е приятел! Стига сме го мъчили!
— А той тебе как те е мъчил! — грачело сврачето.
— Колко ме е мъчил? Много малко даже! Аз да знаете какви пакости съм правило!
— Каквото и да си правило, не може да те пуска с парашут от третия етаж! — казало мечето.
— Той само ме държеше над балкона! Даже беше интересно! — викало котето. — Оставете го!
— Ами и на нас ни е интересно! Идвай! Идвай! — развикало се лисичето.
И всички захвърлили кожуха и ушанката и отново хукнали след Ванчо.
А той вървял из гората и продължавал да вика своето коте:
— Мачо-о-о! Мачо-о-о!
И изведнъж наоколо му започнали да се въртят разни призраци и таласъми. Всъщност нямало нищо страшно, защото това били пак нашите познати — животинчетата, — но Ванчо не знаел, че са те, и се разтреперал.
Облечени в разни пижами и чаршафи, с кофи, нахлупени на главите, животинчетата се въртели около него и викали:
— Хихи-хи-хи! Ха-ха-ха!
Кой е скрит зад таз елха?
— Туй хлапе какво ли дири
между толкова вампири?
— Дири си белята то,
двеста хиляди на сто!
— На тоз свят един живот е —
той за някакво си коте!…
— Коте ли? Видях го аз!
— Че къде е то тогаз?
— От три часа вампиряса!
— А какъв му е адреса?
— Таласъмска 103!
— Я, върви го намери!
— Искаме да видим ние,
как кръвта му ще изпие!
— Като паяк на муха!
— Хи-хи-хи-хи! Ха-ха-ха!
Докато таласъмите танцували около него, Ванчо викал:
— Не ме е страх! Няма духове! Другарката учителка каза, че няма! Махайте се, че като ви хвана!… Не е вярно, че е вампирясало! Той е мой приятел! Ние се обичаме него!
И макар че бил много изплашен, пак събрал смелост, успял да разпъди духовете и се затичал нататък.
А пък горските животинчета започнали да си прибират костюмите. Прибрали ги и седнали омърлушени в снега.
— Нищо не излезе! — признало си дори лисичето.
— Не се плаши — казало мечето.
— Плаши се, но побеждава страха си — казало еленчето.
— Аз ви казвах! Аз ви казвах! Стига толкоз! Стига сте го мъчили! — молело ги котето.
— Може пък да му е приятел — казало мечето.
— Пръв! — казало еленчето. — Да кажа ли стихотворението?
И в този миг се появил метеорологът.
— Не бързай да го казваш! — засмял се той. — Нека аз първо да кажа метеорологическото предсказание за след малко! — И зачел: — „… рязко спадане на налягането и температурите, с образуване — по планините — на снежни бури, гъста облачност и краткотрайни замразявания на носовете“…
И още недоизрекъл тези думи, облаци скрили слънцето, планината станала мрачна и студена.
А Ванчо вървял сред преспите. И метеорологът му говорел през една фуния:
— Иде студът!
Дори живака
(дъ-дъ-дъ-дът)
със зъби трака!
Върни се, детенце,
върни се, момченце,
да ми не станеш
на ледено парченце!
Иде студът!
Дори живака
(дъ-дъ-дъ-дът)
със зъби трака!
И не стигал студът, но силен вятър разтърсил дърветата, хвърлил сняг в очите на Ванчо, заблъскал в гърдите му. И гласът през фунията завил:
— Връщай се, малкият! Чувай как в клоните
свирят циклоните и антициклоните!
Тяхната ледна виелица прави я
господин Андерсен от Скандинавия!
И крачките на Ванчо ставали все по-бавни. И гласът през фунията му шепнел гальовно:
— Ей я, умората, ей я, умората,
ей я най-сладката сладост на хората.
Ей я, умората, тихичко пееща,
ей я, умората, люлки люлееща.
Стига напрягал си детските мускули!
Колко по-силни от теб са напускали
боя с врага в резултат на умората.
Ето не чувстваш ли? — Таз ти е втората
крачка насън. А пък таз ти е третата.
Тази — четвъртата. А тук, под дърветата,
ако поседнеш за мъничко само, да
си отпочинеш, и никога няма да…
Но, слава богу, сврачето, като чуло думата „никога“, не издържало, изпляскало с криле и литнало, крещейки:
— „Никога-а-а! Никога-а-а-а!“
И това спасило Ванчо. Той се стреснал и извикал:
— Махай се, уморо! Там е котето ми! Там е моят приятел! — и продължил нататък.
Но бурята не се предавала. Тя грабнала сврачето, завъртяла го и го хвърлила към едно борче встрани, зад което се били скрили малките животни.
— Защо разваляш играта? — извикало му лисичето.
— Ами дожаляло му е! — казало еленчето. То само̀ било нажалено.
— А на мен? — извикало котето. — Мен не ми ли е жал, мислите? Стига сте го мъчили! Той вече доказа! Не е честно! Пуснете ме! Чичо Метео-ро-ло-о-о-ог!
То се отскубнало от мечето и лисичето, които го дърпали назад, с един скок се хвърлило през виелицата към Ванчо и го прегърнало:
— Ванчо, аз съм тук! Не бой се!
— Мачо! — извикал зарадван Ванчо.
И в миг всичко се преобразило. Бурята стихнала. Топло слънце засияло над планината и метеорологическата станция. И Ванчо, и котето, прегърнати, запели заедно с другите малки животни:
Казва се „приятел пръв“,
но защо е той такъв?
Затова, че пръв полита
в огъня, да те спаси;
пръв и без да се запита
прав ли си, или не си;
пръв за теб леда пролазва,
пръв за теб пролива кръв —
ето затова се казва,
че приятелят е „пръв“!
— Дотук добре — казал… кой мислите?
Познахте. Метеорологът. Той се бил появил отнейде, все още с фунията в ръка.
— Аз ви казвах! Аз ви казвах! — викало и скачало котето. — Той ми е истински приятел! Аз само на края му помогнах!
— И добре, че му помогна все пак! — казал метеорологът.
— Защо? — попитало котето.
— Е как защо? — учудил се метеорологът. — Ти да не мислиш, че него изпитвахме досега?
— А кого? — смаяло се котето.
Животинчетата се вкаменили отново, сякаш за втори път играели на статуи.
— Кой ще каже кого? — попитал метеорологът.
Животинчетата мълчали. Само лисичето смънкало:
— От една страна… — и млъкнало.
— Който знае, да си поклати рогцата! — казал метеорологът.
И еленчето поклатило рогца.
— Казвай тогава!
— Него — казало еленчето и — боц! — боднало лекичко котето.
— А? — казало само котето. И всички се засмели.
— Тебе бе, котарако — казал метеорологът, — дето бягаш в гората и оставяш приятеля си без приятел, защото малко те бил помачкал и носил в раница.
— Аз вече няма! — обещал Ванчо, като прегърнал котето си. А котето мълчало засрамено.
— Тебе изпитвахме — продължил метеорологът, — за да видим дали го заслужаваш! Да видим докога ще търпиш да го мъчим!
— Е, издържах ли? — казало котето.
— С три и половина — казал метеорологът, — но за котка и това е много.
Мечето, лисичето и сврачето отново се засмели.
— Няма какво много да се смеете — казал метеорологът. — И вие трябва да знаете, че приятелството не е „Хайде да си поиграем!“ или да използваш транзистора на приятеля си. Приятелството е…
Но се усмихнал малко тъжно и не довършил. Казал само:
— Хайде, изпратете ги до долната поляна, че другарката учителка ще му скъса ушите!
И всички — без метеоролога и еленчето — тръгнали надолу.
— Сбогом! Сбогом! И да не забравяте приятелите си! — казал метеорологът.
— Никога! — извикали малките животни.
Това прозвучало много поучително, но, слава богу, сврачето пак не се сдържало и този път успяло да изпее докрай своята песен:
Никогаааа! Никогааа на тоя свяяят,
дорде си младаа и аз съм млааад,
няма да има край любовтаааа ни,
няма да има край радосттааа ни!
Никогааа! Никогааа!
Това било така смешно, че всички изръкопляскали и завикали „Ура“, а сврачето се поклонило и казало:
— Благодаря за вниманието!
И малките животни поели надолу по белия склон.
Останали само метеорологът и еленчето.
— Не беше право! — казало еленчето.
— Кое? — запитал метеорологът.
— За да изпиташ котето, измъчи момчето!
— Какво? Какво? — казал метеорологът.
— Сам знаеш — казало еленчето.
— Ама това беше приказка — казал метеорологът.
Приказката продължава на следващата страница
