* * *
И наистина приказката била завършила — отново бил завалял снегът, метеорологът пак седял пред своята пишеща машинка, а еленчето надничало през стъклото.
— Е че какво като е приказка? — казало то.
— Това, че аз съм си го измислил и мога да си го мъча, колкото си искам! — казал метеорологът.
— А! — казало недоволно еленчето. — А всичко ли бе-е-еше измислено?
— Да. И рогчето. Нали за него питаш?
Еленчето кимнало.
— А защо я измисли точно такава? — попитало то.
— Каква „такава“?
Еленчето замълчало и после казало:
— Ти имаш ли си приятели?
— Че ти малък приятел ли си? — казал метеорологът.
— Не-е-е, наистина!
— Я, какво любопитно двукопитно! — казал метеорологът. — Виж, за „наистина“ си малък! Хайде, бягай!
И еленчето изтичало в бялата гора. А метеорологът останал още малко пред машинката си, за да довърши това, което бил съчинил (и което не е за малки еленчета и дечица):
…Нито звън на шейна,
нито глас на жена,
вредом само една
тишина, тишина.
Сняг вали, сняг вали
над заспали ели…
Не боли, не боли,
преболява, нали?
край
