Възможната майка

Аз съм лекар. Педиатър. Всъщност, строго погледнато, още не съм, но работя с деца, затова не знам как иначе да се наричам. По принцип съм много здрава, не падам лесно от разните вируси и зарази, които носят малките ми пациенти, но докато бях бременна, се разболявах буквално от всеки полъх. Затова, за сигурността на бебето в мен, прекарах много месеци в болнични. Иначе бременността ми беше прекрасна – всяка жена трябва да има такава бременност! Толкова се радвах на облия си корем, мързелувах и четях книжки, срещах се с приятели и се наслаждавах на грижите и вниманието им, сякаш знаейки, че животът в точно този му формат ми е за последно. За пръв път в живота си се чувствах съвършено добре в себе си и със себе си. Щастлива бях, леко ми беше. Мъжът до мен, таткото на нашето бебе, нощем в 2 свиреше Nothing else matters на корема ми, и наистина, nothing else mattered. Коремът не ми тежеше. Не се страхувах от промяната, винаги съм искала да имам деца, и нищо в това не ме плашеше. Още повече, че имах предимството да съм държала новородени, и да поназнайвам това-онова за грижите по тях. В 38-а гестационна седмица, в началото на месец август, фугирах банята. I rocked at being pregnant!

Знам, че майчинството има много „варианти на нормата” – има майки, които заобичват бебетата си в мига, в който ги видят и гушнат; има майки, които ги заобичват постепенно, с времето, когато ги опознаят, когато започне да изкристализира малката личност; има майки – като мен – които ги обичат от момента, в който видят двете чертички на теста. И всичко това е нормално, допустимо. Просто сме различни.

Когато за пръв път отидох на лекар, бебето беше само „точица”. На следващия преглед, в 7 г.с. вече имаше сърдечна дейност, беше голямо няколко милиметра. За мене си беше обаче вече човек. Говорех му вътрешно, разказвах му света, обещавах му да бъда „добра майка”, да не повтарям грешките на родителите си. Мислех си, някак наивно, че това ще е пътят към успеха. После разбрах друго…

… но не за това исках да пиша.

Докато бях бременна, трябваше уж да уча за изпит по детски болести. В медицината нищо не е напълно ново, само безкрайни повторения на едно и също, с надеждата, че този път няма да го забравиш след поредния изпит, че нещо повече ще ти остане в главата, всичко вече си го чел, в един или друг вид. Обаче този път просто не можех да се насиля да го правя. Не толкова заради прословутия pregnancy brain – бременното хормонално оглупяване, колкото заради тревогата, която се надигаше у мен с всяка глава от дебелите учебници – никой не е застрахован, тези неща се случват не само на пациентите ни, могат да сполетят и нас, и нашите деца… И за да се предпазя, за да не натоварвам с тревога бебето в корема си, се отказах от този изпит. Избрах да забавя кариерата си с година-две, в името на спокойствието.

Върнах се на работа малко след първия рожден ден на дъщеря ни. Не толкова, защото не можехме да си позволим финансово да остана в майчинство, или защото времето, прекарано с детето ме отегчаваше (напротив!), а защото знаех, че с всеки изминал ден се деквалифицирам, все по-трудно ще ми е връщането към науката, към пациентите, към дежурствата. Всъщност, това не се оказа съвсем вярно – за по-малко от месец си възвърнах знанията и рутината, но все пак – имах усещането, че не бива да чакам повече – трябваше да се зачисля за специалност, да започна да гоня дългосрочните планове – колкото заради самата себе си, толкова и заради бъдещето на семейството. Някак идва един момент, в който трябва да си стъпиш на краката, да имаш нещо стабилно, което да те крепи.

Не съм особено амбициозен човек, не преследвам позиция, титли и т.н. Просто си обичам работата. Искам да си я работя. Кара ме да се чувствам смислена.

Та, върнах се на работа. Михаела остана с татко си, за което завинаги ще съм му благодарна. Във време, в което „бащинството” все още е непривично за нас – децата все още са отговорност на майките – той остана у дома да гледа дъщеря ни почти две години. Ходеше в офиса, когато аз не бях дежурна, но то не си е работа да се опитваш да свършиш нещо следобед към 16 ч. или в събота и неделя, когато всичките ти партньори почиват.

Това беше труден период за семейството ни. Всеки жертва много неща, за да може детето ни да поотрасне в дома си, с най-близките си хора, а не да бъде поверена на „лелички” и гледачки. Не осъждам този родителски избор, но за гледачка нямахме средства, на ясла ми се струваше противоестествено да я пратим, а когато опитахме – не я приеха. За да може татко й все пак да работи, през втората година започнах да давам нощни дежурства, макар че по закон имам право да не давам такива, ако имам дете под 6 годишна възраст. Това освободи малко повече време за офиса – преди и след нощно аз си я гледах, а той отиваше на работа. Понякога оставаше, ако изобщо не бях успяла да дремна, но често прекарвах целия ден след дежурството в някаква мъгла, опитвайки се да се грижа за нея, да не я карам да се чувства пренебрегната, да не нарушавам режима й, да отговарям на нуждите й. Не ни беше лесно, и често не успявах, често в края на тези дни и двете бяхме изнервени и едва дочаквахме вечерта.

Естествено, зад битовия план имаше и друг. Емоционален. Детето ми липсваше. И сега, когато вече ходи на детска градина и се адаптира добре (да чукам на дърво!), пак ми липсва. Все стискам телефона в джоба на престилката, очаквайки обаждане от градината. И аз й липсвам. Когато проговори, ми каза веднъж „Не искам да си дежурна, искам да си ми майка на мене.” Какво ли си мисли? Че като отида в болницата, някак изчезвам, ставам майка на тези бебета, дето ги е виждала, като ми е идвала „на гости” за някое изследване. В болницата колегите много я обичат, все питат за нея, все показвам снимки, така ми е малко по-леко.

И вината. Където и да съм, все се чувствам виновна. Виновна, че не съм неотлъчно до детето – макар да си давам сметка, че това дори не е необходимо и „здравословно”; виновна, че не оставам или рядко оставам след работно време да помогна на колега с труден пациент; виновна, когато все пак закъснея. Виновна, когато е болна, а аз се грижа за другите болни деца. Виновна, че съм уморена и не искам да я извеждам в парка, за да тичам по нея и да реферирам бой за играчки. Че пускам филмче, за да дремна на дивана. Виновна… Вече се примирих с това, сякаш вградено качество на родителството. Една майка, и да не работи, все ще си намери за какво да се чувства виновна, особено в днешното време на mommy wars и съревнование коя е по-по-най-добрата майка.

От увлечението си по психологията знам, че е по-добре да си „достатъчно добрата майка”, не съвършената. Детето има нужда и да се фрустрира, и да се научи да толерира трудни моменти. Важното е да знае, че ще се върнеш при него утре сутрин, че ще го вземеш от градина, когато си казала; че го обичаш, когато си изпуска нервите, защото цял ден в градината е „слушало” авторитетите, и вечер вече не съумява да запази себеобладание…

Откакто съм майка, е много по-трудно да съм лекар. Не само, защото не ми остава време за четене, а и защото виждам детето си във всеки пациент, и себе си във всеки родител. Банално, знам, ама какво да се прави. Понякога вечер, в маршрутката, се моля Господи, нека това да ни подмине, нека да сме здрави… А денем ставам майка на всяко бебе; на недоносеното с дихателна недостатъчност; на детето с фаталната прогноза, на което сме безсилни да помогнем, и чакаме…; на детето, чиято диагноза не можем да открием; на това, което се нуждае от бъбречна трансплантация, на „домските” деца, които гушкаме, но когато ги оставим, те се разстройват още повече…

Рядко пиша или говоря за работата си. От уважение към пациентите си и техните семейства. И за да не се изкарвам някакъв герой, да не звучи мелодраматично, никой няма нужда от това. Не съм. Боли ме, но моята болка не заслужава да се спомене пред тяхната. Просто сутрин ставам и идвам тук и правя, каквото има да се прави. Но има и нещо друго. Понякога, като днес, всичко ми се струва толкова крехко, а аз – толкова безсилна… толкова уязвима и аз, без кожа сякаш, без прегради между мен и другите, за които съм избрала и съм била избрана да се грижа – тяхната тъга и техните надежди, техните страхове и тяхното облекчение – и мои.

Няма да стана академик. Мога да бъда само едно – майка на тези деца, и на техните майки.  Майка на Михаела.

Може да видите блога на Бояна тук