Една история, една рецепта и малко смешни и тъжни мигове
Те са двама. А да сте двама е забавно. Да сте трима е тройно по-забавно. А четирима – ех, четирима е направо невъобразимо забавно. Петима – представете си пък коя ли думичка отброява колко забавно е да сте петима. И така нататък, и така нататък… Всъщност те остават само двама. И това не е никак забавно. Даже понякога има сълзички, понякога усмивки, които потъват по джобове, размазани в кърпички. Но се появява тя – двамата решават да осиновят една непозната, чудновата, безкрайно чувствителна и мила Малечка. Не съобщаваме имената им, тъй като все още не са сигурни, че се справят добре да бъдат трима, и изпитват притеснения. Но ви представяме тяхната история – от първите месеци, в които са заедно.
Няма рецепта за родители, но помощта беше важна
Предлагам ви нашата история, една рецепта и малко смешни и тъжни мигове, които имахме ние – осиновителите на Малечка в първите 4 месеца.
Рецепта за Търпение
- Щипка „гуиди-гуиди”, ако не ви се намира „гъди-гъди” по петичките.
- Едно „А, бе” и малко „Айде”
- 300 гр. чорбичка от рибени крилца и пилешки хрилца за обяд
- 2 загорени тенджерки с никога бъдеща супа от броколи
- 2 целувки за добро утро и за добро утро „па”
- 1 ухапване по крака в 10 часа.
- Четка с екстракт от лют пипер.
Ако нямате умения за това ястие, по-добре се обърнете за съвет към истински специалисти.
Посипете навсякъде в началото много, много, много обич
В колата трепери от страх. Тресе цялото си мъничко телце и само гледа назад, сякаш в нищото. Толкова много страх в черно никога не съм виждала през живота си.
Когато отключваме вратата, сяда на легълцето си и сякаш цял живот си е играла там. Знам, че това е една от илюзиите на осиновителите – че сякаш цял живот си бил с детето, което си очаквал цял живот. Но наистина си го помислих. Илюзиите са прекрасно нещо, особено ако има кой да те сваля на земята. А при нас имаше. В началото – когато решихме да осиновим дете, имахме само две неща – огромни илюзии и огромни страхове.
Ужасно е човек да живее в страхове. Няма по-хубаво нещо от това да има с кой да ги обсъди. Психолози, други осиновители, приятели, разбира се, интернет… Може ли без Гугъл да постигнеш нещо. 🙂 Обаче Гугъл не знае какво чувстват осиновените деца. Не знаехме и ние. Все още само налучкваме. Така че по-добре оставете Гугъл да поспи следобеден сън. И ако си решил да обичаш твоето мъничко уплашено от теб най-вече детенце – тъй като колкото и да се опознавахме в началото, ние бяхме едни чужди хора в нейния свят – по-добре е да се обърнеш към необходими специалисти.
Добре, че се срещнахме нашата приятелка, която стана приемен родител на две прекрасни момченца. Бързо кафе и бавен съвет: „Обади се в „ЦОП „Света София”. Звучеше като парола. Подадохме молба за съдействие към „ЦОП „Света София” и социален работник ни потърси. В началото скептицизмът ни беше огромен. Само знаех, че искам да задам хиляди въпроси, но колкото и грубо да звучи – не вярвах, че тя ще ни помогне. Ние бяхме залутани в процедурата, в това какво ни очаква, в толкова грешна представа за света, за нас, за бъдещето си, че едва сега разбирам какви наивници и страхливци сме били. Започват срещите.
1,818 преглеждания
