Защо японските деца не плачат?

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

yaponsite-deca-ne-plachat

За хората, които са имали възможността да посетят поне веднъж Страната на изгряващото слънце, остава впечатлението, че японските майки никога не се отделят от децата си и решават всички свои задачи и проблеми в тяхно присъствие. И това не са просто модерни тенденции, които вземат превес във възпитанието на децата, а изява на една от най-старите културни традиции в в Япония.

Близко общуване

Малкото дете е близо до майка си от самото зачеване, след раждането то месеци, а често и години наред е все около нея. Ежедневните задължения на жената обаче, често налагат съвместяването на повече от една дейност и именно това е родило необходимостта жената-майка да прикрепя детето към себе си, докато върши нещо друго. В миналото майките са завързвали бебетата с парче плат на гърба или на гърдите си, в зависимост от това, какво е трябвало да вършат: да работят на оризовата плантация, да готвят или да се грижат за по-големите деца. Семействата са имали много деца, и когато се е раждало още едно, майката е премествала предпоследното дете (обикновено на възраст около годинка) на гърба на най-голямото дете. По този начин детето се е превръщало в неволен свидетел на игрите и учебните занятия на своята сестричка или братче, които са ходели на училище с малки деца на гърба. След година-две детето е започвало да тича само, а на по-големите са поверявали следващото братче или сестриче.

Съвременните японци имат по едно или две деца, каквато е и тенденцията в повечето високо развити страни. Въпреки това, повечето японки, след като се омъжат, напускат работа и се посвещават на дома и семейството.

Когато децата поотраснат, жената може да се върне на работа, но това ще бъде по-скоро второстепенна дейност на непълен работен ден, а след като децата тръгнат на училище, повечето японци смятат, че те също се нуждаят от много грижи и не е прието майката да ги поверява на някой друг.

За чужденците фактът, че японските деца се научават да говорят преди да проходят е доста озадачаващ, но за японците това е напълно естествено. Това е така, защото майката непрекъснато говори на детето, обяснява му какво прави, шегува се с него, пее му песнички, постоянно повтаря тези думи, които детето първо запомня, а след това започва и да повтаря.

Когато децата са „на ръцете” на майките си не само опознават света активно, но те по-лесно се научават да говорят, въпреки, че през по-голямата част от времето те просто спят. Способността да се спи във полуизправена позиция, придобита през ранното детство, се запазва при японците през целия им живот и това е още една от характерните им национални черти. Японците от малки са научени да се отпускат в неудобни пози и спокойно си дремят в метрото или в автобуса, заспиват на скучни обществени мероприятия, на концерти, а гледката на заспал човек с широко отворена уста и даже леко похъркващ не шокира никого и не се счита за необичайна или неприлична. Да си вземеш минутка-две сън — това е толкова важно в забързания живот на XXI век!

Ако не можеш да работиш като всички— не работи

Явлението „работеща жена с дете” трудно се побира в съзнанието на японците. Да оставиш детето си да бъде отглеждано от някой друг , за да отидеш на работа, за японците означава да натовариш някого със своите задължения. Поради това общественото мнение не одобрява това.

Ако една японска майка обаче реши да работи, тя не може да разчита на снизходително отношение от страна на шефове и колеги. Например, в големите фирми и корпорации има традиция да се остава на работа след края на работния ден. Понякога след работа всички отиват да се разтоварят на по питие, но задължително целият колектив и никой не може да си тръгне, докато не си тръгне шефът. Ако майката бърза да се прибере при детето си, тя сякаш се противопоставя на всички. Японците и японките не допускат такава възможност. Ако не можеш да работиш като всички— не работи.

Жената с дете може да се чувства комфортно в психологически план именно вкъщи — там тя изпълнява своите задължения, без да бъде в тежест на някого. А доходите на съпруга са напълно достатъчни за водене на нормален живот.

Съществуват и детски градини, в които можеш да дадеш детето си обикновено за няколко часа на ден. Там се организират занятия за развитие и естетическо възпитание, децата се учат да създават приятелства и да бъдат учтиви. Майките често посещават занятията, учат техниките на обучение и след това ги повтарят с децата у дома. Майките и децата играят и се разхождат заедно. Разбира се, това не е задължително – майката може да отиде на пазар или да свърши някоя домакинска работа през времето, в което детето е на градина.

Към Министерството на социалното развитие и здравеопазването съществуват и специални детски учреждения, наречени „хоускусьо”, които приемат деца за целия работен ден. Но те са много малко на брой.

Традиция след традиция

В Япония е широко разпространено схващането: „Когато детето заспи, си лягай и ти, а когато детето се събуди, ставай и се залавяй за работа”. През останалото време детето е прикрепено на гърба на майка си , докато мие чинии, докато глади, докато готви, но най-важното – през цялото време майката говори на детето си, пее му песнички, рецитира му стихчета. Интересно е, че децата не хленчат и не плачат, те сякаш осъзнават, че мама има работа и е заета и търпеливо приемат това положение. Когато майката върши определена домакинска работа с дете на гърба и разказва за нея на детето си, то сякаш подсъзнателно усеща, че и то е отговорно за свършването й и по този начин е съпричастно към случващото се.

През нощта малките деца спят заедно с родителите си. Този факт е свързан с особеностите на традиционния японски дом. Спането в едно легло обаче носи и своите рискове, защото в Япония случаите на задушаване по време на сън е често срещана причина за смърт при децата.

Друга интересно подробност е, че в миналото японците са спели върху татами – това са традиционни тръстикови рогозки, с които се покрива подът в японското жилище. При горещия субтропичен японски климат спането върху рогозката е по-приятно – през нея преминава въздух и прохлада. В съвременния японски дом татами-то също намира своето място, и въпреки че сега то е по-скъпо от дървена или каквато и да било друга подова настилка, поне една стая в дома се декорира в традиционен японски стил. Производителите на мебели полагат огромни усилия, за да рекламират легла, но без особен успех. Японците слагат върху покрития с татами под големи, широки дюшеци. Мястото за спане е доста обширно и както те самите казват, е много полезно за гръбначния стълб.

Най-малкото дете винаги спи с майка си под една завивка, ако поиска да яде през нощта — тя веднага му дава да суче, ако му е студено —го стопля с тялото си. Но ако преди детето е било премествано под отделна завивка след раждането на следващото дете, то сега, когато средностатистическото японско семейство има не повече от едно-две деца, детето продължава да спи под една завивка с мама до осемгодишна възраст, а понякога и след това.

Защитната аура

Родителите продължават да носят детето си на гърба или на ръце, докогато то иска това. Родителите винаги са готови да дадат на детето своето „амае” (от яп. „амаеру” — „грижа се, обичам”). В съвременното японско общество не само майката се занимава с детето. В почивните дни в лунапарковете и на местата за почивка много семейни двойки, в които таткото носи детето, намират забавления и начини за сближаване и почивка.

Важна особеност на японската речева култура е да не всичко да се изразява с думи. Японците лесно усещат настроенията и мнението на събеседника си интуитивно. Те преди всичко възпитават чрез личен пример. Децата лесно усещат недоволството на родителите си, а наказанията се свеждат до лош поглед или неодобрително мълчание.

Японците имат и още един метод за възпитание — „изгубеното дете”, на японски „майго”. Когато на детето му омръзне да бъде непрекъснато завързано за майка си и започне да проявява любопитство и самостоятелност, никой не го спира, а само му се предоставя възможността „да се изгуби”. За щастие, в Япония никой не краде деца, транспортът е сравнително безопасен, хората по улиците са сдържани. Всички добре знаят за „майго“ и му помагат да намери мама. При това помагат спокойно, без полиция и паника, а майката обикновено се намира някъде наблизо и околните лесно я забелязват. Те помагат на детето да се ориентира, но му дават и възможност да усети колко е лошо да бъдеш „майго”, да изгубиш своето „амае” и колко е хубаво да намериш всичко това отново. След това децата обикновено много внимават да не се изгубят.

Възрастните учат децата да спазват нормите за обществено поведение— благодарност, извинение, уважение към възрастните, невъзможност да попречиш на някого. Японските деца са научени, че не е добре привличат внимание. Може би затова те се срамуват да плачат пред непознати. Обикновено родителите използват положителни примери, а не отрицателни във възпитаването на своите деца.

Японските деца растат в постоянен емоционален и физически контакт с родителите си, силната родителска прегръдка, която детето получава всеки пък, когато пожелае създава защитна аура около детето, а това усещане му дава спокойствие и увереност.

Ето защо японските деца не плачат!

По материали от dama.bg и интернет

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

26,587 преглеждания

Comments are closed.