Задължени ли са децата на родителите си?

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

dylg-kym-roditelite

Защо често родителите чакат от децата си връщането на някакъв дълг?

Длъжници ли са децата на родителите си?

И ако да, то за какво? Колко и по какъв начин трябва да се раздава?

И ако не, то, какво да се прави? Да се игнорират ли молбите?

Иска ми се първо да разкажа за това как самите ние да не станем такива (че нали родителите и тяхната позиция не можеш да промениш, пък и за какво ли). Хайде да разнищим този проблем.

Защо се получава така, че родителите чакат от децата си връщането на някакъв дълг? На какво основание? Защо толкова преживяват това родителите и децата имат чувството за вина? Къде е грешката и несправедливостта? Кой и кому е длъжен? А трябва ли?

С времето се натрупва дълг и първо в човека има вътрешно усещане, че са го измамили и използвали – всичко са му взели и нищо не е получил. Няма да разглеждам ситуацията, когато първият е отдавал на втория безкористно много години. На този свят практически няма безкористност. Дори и в отношенията родители – деца.

Родителите в техните грижи за децата имат предвид, че на старини има кой поне “чаша вода да им донесе“. Чакат и грижа, когато станат немощни, финансова помощ, че ще продължат да ги слушат и да им се подчиняват, че децата ще живеят както родителите искат, чакат поводи за гордост и хвалби, чакат внимание. И много неща чакат. Дори ако не говорят за това явно. Но на какво основание?

Родителите наистина много влагат в децата си – време, нерви, пари, здраве, сили. В течение на дълги години. Те често поставят своите желания на заден план, заради доброто на децата си. Правят това, което не им се иска, но отново за тях, за децата си. Отказват се от много неща, жертват много – най-малкото жертват съня си в продължение на няколко години.

Кой казва, че да си родител е леко и лесно?

И ето, минават годините и изведнъж детето чува прозрачни намеци или преки указания за какво именно и как е задължено на родителите си. Но доколко това е правомерно и обосновано? Действително ли е така? И откъде идва това чувство за несправедливост?

Родителите се притесняват затова, че тяхното родителство им се струва най-голямата и безответна жертва. Едностранен процес, без никакви бонуси и радости. Мъчили са се двадесет години и сега чакат някак си да бъдат възнаградени за цялото това безобразие. Те много са отдали и нищо не са получили. Съвсем нищо. Трябва все пак някаква справедливост! Но така ли е?

Не. Този свят винаги и във всичко е справедлив.

Децата в действителност много дават на родителите си. Бог ни дава чрез децата ни толкова много! Не може да се опише с думи. Техните прегръдки, признание и любов, смешните думички, първите стъпки, танци и песни… Дори просто вида на малките спящи ангелчета – толкова са мили! Първите пет години от живота на детето дават толкова щастие, че то привлича като магнит възрастните.

По-нататък също има много и различни бонуси, макар и с по-малка концентрация. Т.е. чрез децата родителите получават толкова много, но неща, които не можеш да купиш с пари. И всичко е честно, всичко се компенсира – родителите се трудят, Господ ги възнаграждава. Веднага, в същия момент. През нощта не си спал – а сутринта усмивки, разходки и нови навици.

Но за да получиш всички тези бонуси, трябва да си с детето. И да имаш сили и желание да се наслаждаваш – което никак не е маловажно. Да видиш всички тези дарове, да си благодарен за тях.

Именно в детските години, докато са още малки и от тях се излъчва цялото това щастие просто така, всяка минута. Това как те ухаят, смеят се, карат се, обиждат се, обичат, дружат, опознават света – всичко това не може да не радва любящото сърце на родителя. Щастието в сърцето ни е наградата за нашия труд.

Тогава защо родителите мислят, че някой им длъжен за защо?

Защото не са били редом с децата си и всичките тези бонуси и радости е получил някой друг – баба, детегледачката или възпитателката в детския дом (макар последната навярно също не се е възползвала от тях). Родителите са нямали време да вдъхват уханието на бебешките главички и да ги прегръщат посред нощ. Нали трябва да се работи, да се постигне реализация? Все нанякъде се търчи, а детето няма да избяга.

С него не можеш да поговориш, да обсъдиш как ти е протекъл деня – та то нищо не разбира, на него му е все едно кой го люлее и кой го храни. Отношението с бебетата често не се вписва в нашето разбиране за отношения – какво толкова има: измиване-хранене-приспиване. Нямаме време да се любуваме на спящото дете, умората е толкова голяма, че можем само да се проснем някъде в другата стая. Нямаме време да наблюдаваме щурчетата и цветята с него. Нямаме сили заедно да рисуваме, лепим, да пеем. Всичките ни сили се изцеждат на работа.

Но дори, когато майката не работи, на нея също не й е до тези странни „бонуси“ и дреболии. Това е някаква глупост, напразно губене на драгоценно време, а тя трябва да изчисти къщата, да сготви, да напазарува. Тя няма кога да лежи до него и да дърдори с него на някакъв непонятен език. Та това е глупаво. Няма никакви сили и време дори само да го погледне в очите и да издиша цялото това напрежение.

И ако ние отиваме някъде по работа, то трябва да вървим бързо, а не да се спираме за всяко камъче. Макар и майката да е редом с детето, всички тези бонуси стремително преминават покрай нея. И често на неработещата майка претенциите към детето са по-големи – та тя е пожертвала своята самореализация, не работейки, така че нейната потенциална сметка е много по-голяма.

Как ми се иска понякога да спра някоя бягаща на някъде си майка с каменно лице! Спри се, мамо, най-голямото чудо е до теб! И то няма да те чака!

Аз също често спирам самата себе си, когато изведнъж ми се натрупат много по-важни неща от четенето на книга, да поиграя с детето на Лего или просто да полежа до спящото чудо. За къде съм се разбързала? И защо? Може би е по-добре да позволя на щастието да проникне в сърцето ми сега, веднага и да го разтопи?

В резултат на всичко това се получава така, сякаш хората са работили тежка работа много години (та нима може да бъде другояче?), и тяхната честно изработена заплата са давали другаде, на други хора. Защо те са били там, където трябва.

Например, докато мама и татко се трудят с всички сили, за да изплатят ипотеката на огромния си дом и да платят за услугите на бавачката, то тази бавачка изпитва щастие, тя се наслаждава на живота в този дом с тези деца (такива щастливи няни съм виждала много).

А може и да стане така, че тези радости никой да не ги получи, никому да не са нужни и след много години самото дете вече е повярвало, че в него няма нищо хубаво и интересно.

В същото време такъв работещ си иска отплатата за всичките тези години. И той изисква от тези, заради които се е мъчил. Че от кого другиго? Но не дават. И ето остава неудовлетвореност, усещане за измама и предателство.

Но чий е проблемът, ако ние самите на идваме за своята „заплата“ всеки божи ден? Кой е виновен, че ние забравяме за това, че всичко в света ще отмине, а децата са малки само веднъж? Кой носи отговорност за това, че кариерата и постиженията са по-важни за нас от детските главички и разговорите с тях?

Кой плаща за нашето решение, когато сме готови да дадем децата си в детски градини, ясли, на бавачки, баби за някакви постижения, губейки връзката с тях и губейки всичко това, което ни дава Господ чрез малчуганите?

Безполезно е да чакаш отплата от възрастни деца. Те няма да могат да ви дадат това, което искате, защото те вече са ви дали достатъчно много, макар вие да не сте го взели.

Децата връщат дълга не на родителите, те го отдават на своите деца и точно в това се състои мъдростта на живота. И да смучеш от възрастните си деца означава да лишаваш собствените си внуци, колко тъжно е това.

„Извинявай, мамо, не мога да ти помогна в момента. Това, за което съм ти задължена, ще го дам на децата си. Готова съм да ти дам благодарност, уважение, необходима грижа, когато ти потрябва. Повече не мога да ти помогна. Дори и много да искам.“

Това е единственото, което може порасналото дете да отговори на родителите си, изискващи отплата. Разбира се, то може да се опита, да хвърли много енергия, целия си живот, да се откаже от бъдещето си, пренебрегвайки децата си. Само че нито една от страните няма да бъде удовлетворена.

Ние с нищо не сме длъжни на родителите си. Ние сме длъжни на децата си. Това е нашия дълг. Да станем родители и да предадем нататък. Да отдадем силата на рода напред, нищо не оставяйки назад. Точно така и нашите деца не са ни длъжни. Те дори не са длъжни да живеят така, както ние искаме и не са длъжни да са щастливи, така както ние го разбираме.

Нашата единствена отплата е уважението и благодарността. За всичко, което е било направено за нас, както и да е било направено, в какъвто и да е обем. Уважение, както и да се държат родителите ни, каквито и чувства да предизвикват в нас. Уважение към тези, чрез които нашата душа е дошла на този свят, към тези, които са се грижили за нас в дните ни на най-голяма уязвимост и безпомощност, които са ни обичали, както са умеели и както са могли – с цялата си душевна сила (просто силите не у всички са достатъчно).

Разбира се, наша е отговорността за последните години от живота на родителите ни, когато те вече не могат да се грижат за себе си. Това дори не е дълг, просто така е по човешки. Да направим всичко, което е възможно да им помогнем да оздравеят, да им облекчим бита и дните на немощ.

Ако не можем да сме редом с болните си родители, то може да им наемем добра медицинска сестра, да им намерим добра болница, хоспис, където да се грижат добре за тях. По възможност трябва да им отделяме внимание. Също така би било добре да им се помогне правилно да напуснат това тяло. Т.е. да им се помогне да направят този преход като четат съответните книги или общуват с духовни хора.

Но това не е дълг. То се разбира от само себе си, ако сме съхранили в себе си нещо човешко.

Повече с нищо не са ни длъжни децата. И ние не сме длъжни на родителите си. Само уважение и благодарност. И предаване на най-ценното нататък. Да дадем на децата си не по-малко отколкото сме получили. А най-добре – да дадем повече, особено любов, приемане и нежност.

Прегръщайте ги, забавлявайте се с тях, смейте се заедно, приказвайте си за каквото и да е без да бързате за никъде, търкаляйте се по леглото, пейте, танцувайте, откривайте заедно този свят – има много възможности да изпитвате щастие заедно с децата.

Тогава трудностите няма да ни се струват толкова трудни. И работата на майка – толкова неблагодарна и тягостна. Мислиш си за безсънната нощ, притискаш малкото пухкаво телце на ангелчето с пълнички ръчички и изведнъж ти става по-леко. Макар и малко. А може би и повече.

Автор: Mentors Studio, rodosvit.org.ua
Превод: Т. Темелкова за spiralata.net

Този материал  е любезно предоставен от Highviewart.com - сайт за визуална култура

 

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

2,886 преглеждания

Comments are closed.