За връзката ни с децата и за това, от което се нуждаем
Най-кратката консултация с психолог.
В кабинета ми идват съпрузи. За първи път. За деня вече са минали пет случая. Уморена и гладна съм, затова съм и странно невъзмутима.
Мъжът е ядосан. Всичко в изражението и поведението му казва: „Какво, по дяволите, правя тук!“
Питам го защо така.
– Съпругата ми ме убеди да дойдем.
– И?
– Какво „И“? Какво? Имаме син, дебил – ядосано обяснява той.
– „Дебил“ – това е психиатрична диагноза – спокойно обяснявам и питам: – В този смисъл ли е дебил?
Мъжът вече и мен гледа, сякаш съм дебил. После поглежда жена си с немия въпрос: „При кого ме домъкна?”
Тя се свива на стола, седи на ръба му, очите й се насълзяват. Стиска ръце между коленете си, а той става още по-мрачен, гледа жена си, после мен и мълчи.
Аз също мълча.
Той се ядосва още повече. Направо побеснява.
– Е, вие сте психолог, нали? Хм, кажете ми какво правим с него?
– С кого? – питам аз.
– Със сина ни!!!
– А, на него какво му е?
Мъжът извърта очи, убеден, че е попаднал на най-некадърния и тъп психолог, неспособен да разчете и най-елементарните емоционални сигнали на пациентите си.
Вбесен се обръща към жена си:
– Откъде я намери тази идиотка?
Съпругата му, явно жена с опит, макар и разтревожена, седи без да мърда, очи не вдига даже, само лицето и става все по-бледо. Осъзнавам, че тя е положила неимоверни усилия, за да докара мъжа си тук, на консултация с мен.
– Той не прави нищо като хората, разбирате ли? На 14 е, но се държи като…
– Като какво? – питам.
– Връщам се у дома след работа, обувките му са в средата на коридора, питам го – „Ти изобщо знаеш ли нещо за този живот? Поне обувките си прибирай на място!“
Стотици пъти съм казвал да си прибира обувките настрани, но той като че ли не разбира нищо. Истински дебил, нищо не разбира. Всичко в живота си получава наготово. Без никакви усилия. Нищо не цени. На майка си вика. Не споделя нищо с мен, всички думи минават през ушите му. Няма грам срам, съвест… Кажете, как да се държим с него? Как да намерим общ език? Ето, вие сте психолог, посъветвайте ни. Имате ли рецепта.
– Да – отвръщам аз, осъзнавайки, че нарушавам алгоритъма на психологическата консултация. Особено в тази случай, когато тя е едва първа.
– Имате решение?
Учили са ме, че на първа консултация трябва да събера информация, да осъществя контакт, да спечеля доверието на пациента и нито дума да не казвам за терапия и решения.
– Да! Ако правилно съм ви разбрала, вие не знаете как да разговаряте със сина си, не можете да намерите общ език с него.
– Е, и какво, да, така е?
– Има една много просто решение, но не знам, ще можете ли да се справите с него, казвам със съвсем искрени съмнения.
– Добре, де, казвай го, настоява мъжът.
– То трябва да се направи, не да говорим за него.
– Какво трябва да направя?
– Как се казва синът ви?
– Антон.
Взех едни лист хартия и с маркер и написах на него „Антон, син, на 14 години“ и след това му го подадох да го пусне в най-отдалечения ъгъл на стаята. След това го моля да пристъпи към листа и да се опита да си представи, че той е момчето, да влезе в неговия образ.
Мъжът прави всичко това с очевидно съмнение, а след това затваря очи.
– Какво чувствате?
– Самота, буца в гърлото, плаче ми се…
– Защо?
– Изпитвам гняв, неприязън, обида, не ми се живее… Аз съм чудовище за всички…
– За кого?
– За всички.
– За кого по-точно?
– За баща ми.
– Какво искаш от него?
– Поне веднъж да ме похвали за нещо, да ме попита как вървят нещата, да не ми крещи, да помисли, че аз съм човек, поне веднъж да се гордее с мен.
– Вдишайте дълбоко и издишайте, отстъпете от листа.
Мъжът отвори очи, тихо се приближи до стола и седна.
Тишината в стаята е оглушителна.
Съпругата му тихо си трие сълзите.
– Всичко разбрах – прошепва той. – Почувствах се толкова нищожен. Благодаря ви.
Погледите на двамата родители се срещат.
Тази консултация продължи точно 18 минути. За първи път в живота ми.
26,103 преглеждания
