В една зоологическа градина (стихче от Леда Милева)

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

zoo1В един голям далечен град

отворили за стар и млад

зоологическа градина.

В къщурки или в здрави клетки

поселили животни редки

и птици с пъстра перушина:

 

лъвове, камили кротки,

ягуар и диви котки,

мълчалив индийски слон

и бъбриви папагали,

сто маймунки и бизон,

крокодили (все заспали),

мечка — бяла и голяма,

зебра в шарена пижама,

и жираф с проточен врат,

и бразилски мравояд.

След дълъг път през океани,

през девет планини,

животните — отвред събрани —

живели мирни дни.

 

Пазачите с метли и четки

редовно чистят всички клетки.

Храната — готвена, сурова —

кой както иска, е готова.

Не духат степни ветрове,

не дебнат страшни врагове.

 

А спиш ли неспокоен сън

или те хване хрема лека,

или се убодеш на трън —

ще дойде да те види лекар!

 

Ех, вярно, няма го простора

на жълтите пустини,

дъхът на джунглата, на бора,

на планините сини…

 

Но идват всеки ден деца,

стоят пред всяка клетка

и греят техните лица

като от чудна гледка.

 

Да носиш на децата радост —

не е ли истинска наслада!

 

А щом затворят порти тежки,

щом няма шум, ни глас човешки,

животните — добри съседи —

започват весели беседи.

 

Маймунките седят на клон

и все закачат чичо Слон,

а той полюшва си хобота…

Тъй мирно си течал живота.

 

Но скоро, сякаш без причина,

започнали се препирни,

кавги из цялата градина

и крясъци по цели дни.

 

Лъвът към клетките съседни

дори не иска да погледне

и като жилен от коприва

реве и мята жълта грива.

Ръмжи мецана и с копита

разсърдената зебра рита!

 

Към своите любимци вече

децата гледат отдалече.

Търчат смутените пазачи —

какво ли този крясък значи?

 

Лекарство лекарят предлага —

лъвът се мята като луд.

Не, нищо, нищо не помага!…

В градината настанал смут.

 

Не знаел никой, че дошла

отвън, с разрошени крила

една бъбрива, тънкокрака,

наглед обикновена сврака.

 

Тя първо всички посетила —

паун и лъв, жираф и слон —

навсякъде с усмивка мила,

навсякъде с дълбок поклон.

— Здравей, прекрасен Лъв,

по глас и сила пръв!

 

— Пауне, по земята няма

от хубостта ти по-голяма!

— Жирафе тънковрат,

ти имаш чуден цвят!

 

— О, мъдър, царствен Слон,

ти заслужаваш трон!

И тъй, покана без да чака,

летяла гостенката-сврака

с наметка черна, с риза бяла —

пред всяка клетка се поспряла.

 

— Това е много мила птица! —

решила гордата лъвица.

Лъвът добавил кратко:

— Да, тя приказва сладко!

— Чувствителна е като струна! —

изкряскал весело пауна.

 

— Каква умница — рекъл слона.

— Глава — достойна за корона!

 

След два дни гостенката сврака

пак излетяла от клонака.

 

Отново всички посетила —

паун и лъв, жираф и слон,

навсякъде с усмивка мила,

навсякъде с дълбок поклон.

 

— Ах, Слоне, знаеш ли що чух?

Лъвът говори, че си глух,

та затова си мълчалив!

А оня папагал креслив

повтаря тази клевета

от сутрин чак до вечерта.

Така съм възмутена аз,

но… да остане между нас!

 

— Пауне, неприятна вест

ще трябва да ти кажа днес.

Жирафът рече преди малко,

че ти си най-красив, но жалко,

че нямаш нито капка ум

и само вдигаш празен шум!

Така съм възмутена аз,

но… да остане между нас!

 

— О, Лъвчо, чувам думи груби:

паунът щял да те оскубе,

задето с рев го будиш нощем,

бълнуваш, че и хъркаш още.

Така съм възмутена аз,

но… да остане между нас!

 

Тъй свраката с усмивка мила

на зебра, мечка и камила

успяла нещо да подшушне

и в друга клетка да се мушне.

 

И скоро тихите съседи,

един от друг на две-три педи,

един на друг се разгневили

и заръмжали с всички сили.

 

А лекарят тревожен крачи —

какво животните смущава?

Търчат нещастните пазачи —

защо е тази страшна врява?

 

Но свраката била щастлива:

„И мен за нещичко ме бива!

Аз може да съм дребна птица,

но скарах слон, паун, лъвица…“

 

Не щеш ли — ето че тогава

по телефона съобщава

един дебел и важен глас:

— Пристигна кенгуру за вас!

 

Донесли го. И хайде в клетка —

маймунка ще му е съседка.

 

А черната бъбрива сврака

такова нещо само чака.

 

— Туй кенгуру чак от Австралия

си носи и торба. Видя ли я?

Защото то краде! И всичко

прибира в своята торбичка.

Да, зная, кенгуруто сиво

е много хитро и крадливо!

 

— Така ли? — с весела муцунка

си рекла малката маймунка. —

До кенгуруто ми е клетката,

ще гледам всичко през решетката!

 

Не минали ни час, ни два

от чудната торбичка

надникнала една глава

с две щръкнали ушички.

 

— Глава в торбичката видях! —

маймунката крещи от страх.

 

А кенгуруто през решетката

поглежда кротко към съседката:

— Аз нося в своята торбичка

най-малката си дъщеричка.

 

— Дъщеричка в торбичка!

— Дъщеричка в торбичка!

 

От клон на клон,

от жираф на слон,

от клетка на клетка,

от съсед на съседка

полетяла новината,

сякаш я понесъл вятър.

 

Опомнил се пръв сахарският лъв:

 

— Кой каза: „Кенгуруто сиво

е много хитро и крадливо“?

Кой пръсна тази грозна клюка?

Я свраката да дойде тука!

Завикали жираф и слон,

паун и зебра, и бизон:

— Ах, нека пак да долети

с измислици и клевети!

Къде е черната бъбрица,

къде се крие злата птица?

— Тук! Ето я! Трепери цяла! —

изкряскал силно папагала.

— Вън свраката — драката!

— Вън свраката — драката!

— Да няма от нея дори и следа!

С хобота си слона запръскал вода.

През решетки и дупки

полетели черупки,

пясък и съчки,

шума и пръчки.

 

Разбрала, че лошо я чака,

избягала гузната сврака

с черна наметка, с риза бяла —

вече нито се чула, нито се видяла.

 

Отдъхнали си най-подир,

отново заживели в мир:

лъвове, камили,

слон и бъбриви папагали,

сто маймунки и бизон,

крокодили (все заспали),

мечка — бяла и голяма,

зебра в шарена пижама

и жираф с проточен врат,

и бразилски мравояд,

кенгуруто с дъщеричката,

кротко сгушена в торбичката.

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

19,423 преглеждания

Comments are closed.