Третата ми бременност беше някак между другото

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

momand-kids_600_389

Да бъдеш многодетна майка е страшно и ужасно … хубаво. Чувала съм какво ли не за себе си: че съм страхотна , че съм майка-героиня, че съм луда. Но аз си знам. Истината е, че не е много лесно, особено ако си самотна „майка-героиня“, но пък никога не е скучно и никога не си „самотна“.

Но да го карам подред, доколкото човек може да създаде ред в хаоса. За бащата няма да отделям много време, че не си заслужава, пък и може да стане малко нецензурно. Само ще кажа, че всичко беше наред, докато споделяхме любовта към него самия. И докато, с Божата помощ, не взех сама едно решение – да не убия третото си дете. Та за него, засега толкова.

Когато забременях с първото си дете бях щастлива, ама много щастлива. Беше толкова прекрасно, ако бременността не беше толкова ужасна. Щях да го изгубя още първите месеци, но оцеля малката гадинка. После започнаха едни страшни кризи, направила съм кисти в бъбреците. Хора, вярвайте ми, че боли. Падах от болка. Моят добър доктор тогава ме успокои, че не трябва да се страхувам от раждането, защото вече все едно съм родила трудно три пъти. Не че ме успокои, но бях подготвена. Ама-греда! То, човечето, реши, че не иска да се ражда. И заби. И чакаше. Какво чакаше той си знае. След дълго чакане се реши, че ще е секцио.
И слава Богу.
От чакане беше станал 5 кг.
Родих слонче.
Сладко, малко кривогледо, но прекрасно бебе.
Много се смях по време на секциото. Сестрата в операционната ме пита: „Не те ли е страх?“ Какъв ти страх?! Аз вече толкова се бях изтормозила, че бях готова сама да го извадя. После се изредиха да ме питат: „С какво го храни? На училище записа ли го?“. Голям бил. Ами големичък си беше. Но пък никога не му се кандилкаше главата и нямах драма с фонтанелата  Беше страхотно бебе. До зъбите … Тогава вече усетих истинската „тръпка“ на майчинството. Това малко, сладко същество спря да спи. Изобщо. Е, ако не броим двата часа между 23:00 и 1:00 след полунощ. От 80 кг. в началото на зъбите до кръщенето му бях 54. Той и сега не търпи много на болка. Иначе бях „перфектната“ майка. Хранихме се под час, гладих дори и чорапите, дрехите бяха подредени по дължина и по сезони. Откачена работа, но си заслужаваше – той ставаше все по-прекрасен и се превърна в моето другарче. Но явно реши, че може да е единственото мое другарче, не даваше никой да ме пипне. Ако ме доближеше някой, със засилка се хвърляше върху него и хапеше и биеше. Включително и баща си. Имаше и весели, и тъжни моменти, но тъжните мисля да ги пропускам, няма да ревем.

Спомням си една случка от детската градина вече (и други помня – как наводни апартамента или почти ни подпали), но тази е готина. Както споменах, обичаше да хапе. Веднъж, когато отидох да го взема, дойде госпожата и ми каза, че ухапал едно дете, но до кръв го ухапал. Полудях. Милата ни учителка беше много притеснена и се опита да погледнем на нещата с чувство за хумор. Казва ми: „Да беше истинско Ферари и аз можеше да хапя, ама такова сигурно и вкъщи имате“.

Може би тук е моментът да благодаря! На всички учители на моите деца. Имахме щастието с всеки един от тях да попаднем на прекрасни Хора. На истински и добри Учители! Знаели са всичко за нас и са ме подкрепяли и са ми помагали, от първите госпожи на големия ми син до ден днешен. Огромно благодаря!!!
Та да се върнем на случката. Да го набия – не ставаше, да му се скарам – щеше да мине и да замине. И тогава ми хрумна „гениална“ идея. Мълчах, мълчах, погледнах го и строго попитах: „Защо ухапа детето?“; „Ама той не ми даваше колата!!!“, беше сърдитият отговор. И аз заковах наказанието: “ Следващият път, когато ухапеш някого за каквото и да е, аз лично ще дойда в групата, ще те сложа на едно столче, ще подредя всички деца и ще накарам всяко едно да те ухапе, както реши!“ Ужасът в очите му беше забавен. „Защо всички?, ме пита. „За да имат аванс и да видиш хубаво ли е!“ Е, познайте дали някога ухапа още някого. Поне от групата, де. Иначе още хапе от време на време. Красавецът на мама проговори доста късно, но пък навреме си приходи, да може да ходи, да прави повече бели. А не проговори почти до три години, ако трябва да бъдем конкретни, до 2 г. и 8 месеца. Какво ли не ми чуха ушите от роднини и „доброжелатели“ Че бил ням, глух, бавноразвиващ се. Накрая спрях да слушам.“Благослових“ ги всички и казах, че когато реши, ще проговори. И той го реши, директно, с цели изречения. С всичките му там „Р“, „Ч“,“Ш“. Абе всичко му се разбираше, че и на 5 години се научи да чете. После му беше много скучно в училище.

Съвет: Мами, не бързайте за никъде и за нищо. Знам, че искате да ги видите пораснали, но те така или иначе ще пораснат. Радвайте им се докато растат!!!

Та, да се върнем на моя красавец. Докато растеше се кълнях във всичко свято, че няма да имам нито едно дете повече. Той ми стигаше поне за три (е,вече знам, че не е точно така). Порасна ми момченцето, поукроти се (не много), но аз и на толкова се радвах и му хрумна гениална мисъл – искал сестричка!!! Ами сега! Реших, че мога. А и така се бях изморила да търча – работа, детска градина, магазина, къщи, печката, парка. Пък аз съм отраснала сама, едно дете, викам си, нека си има другарче. Бащата (извинявайте, че го споменавам) прие прекрасно идеята. Нали щеше да ме върже още.

И така се появи вторият ми син. Прекрасна бременност – мечта! Спокойна, без проблеми, до последно ходих на работа. Само дето заспивах навсякъде, ама нейсе, спяло му се на човечето. Но като трябваше да раждам горкия ми доктор (същия прекрасен и изстрадал първата ми бременност човек) ми каза термин 15 септември. Е, не. Погледнах го и в прав текст му заявих, че няма как да стане. Той ме гледаше в недоумение. Обясних.
Как 15-ти??? Големият започва първи клас, няма да имам време на 15-ти.
Само дето не припадна.
Пък и зодия Дева, не искам.
Горкият човек. Познайте дали се роди на 15-ти. Не, разбира се. Зодия Везни е. Изчака детето до 30. Пак беше секцио. Появи се като едно бяло ангелче-прелест. Но се оказа с тежък атопичен дерматит. Милото ми. Не знаех какво е това, но бързо разбрах.
Съвет: Не правете ваксини на децата си, ако имат проявен дерматит, става по-страшно.
Но това дете е моята упора, хармония и мъдрост. Той е спокойствие и баланс. Растейки все повече приличаше на ангелче – руса къдрава коса, големи сини очи и никога не се оплаква. Там и зъбите не разбрах как пораснаха. Е, и не отслабнах … Само дето е доста срамежлив, трудно общуваше с хората в началото (вече е малко по-добре), но пък всяка дума му е на място. Благодарение на бащата за малко да се удави, но брат му го спаси. Много гадна случка,няма да изпадам в подробности.

Вече имах две момчета, които бяха до мен. По техен детски начин, но правеха всеки мой ден щастлив. Малкият доста боледуваше, но търпеше всичко като истински мъж. Намери си приятелка, на 9 месеца. Бяха най-сладката бебешка двойка, която дори не можете да си представите. Не се отделяха един от друг и не играеха с никой друг. Веднъж така кротко си бяха седнали и си гукаха, малко далеч от нас с майка и и с гръб. Каква изненада ни спретнаха само, да знаете. Кротко бяха седнали до една черница, Черна!!! И бяха хапвали и мазали, и търкали. От две прекрасни белички и чистички дечица ние почти познахме две тъмносини, омазани от горе до долу малки чудовищенца. Е, изкъпахме ги после – нашите си бяха!

В този момент бащата реши, че му се живее. Спря тотално да ми говори и правеше каквото си иска. Не че и преди не го правеше, но вече стана нагло. Докато една нощ не се прибра, защото „момчето беше отишло да се забавлява“. Ядосах се, грабнах си момчетата и се качих на влака за родния ми град (заради него тогава се правих на софиянка, така и не ми хареса, та аз живея до морето, да му се невиди). Беше преди Коледа. Прибрахме се – най-кошмарното пътуване в живота ми – 12 часа.

Но се моли „човека“, искал си семейството, всичко щял да направи, какво толкова станало и аз взех, че се върнах. Не че нещо се промени, но дали нарочно или случайно (макар че не вярвам в случайности) се случи третата ми бременност. Дори и през ум не ми мина, че може да съм бременна. Мислих, че съм се разболяла нещо, че се и лекувах, но като ми позакъсня и пак светна онази червена лампичка. Е, така си беше. За драмата и борбата в душата си не искам да разказвам и да се сещам. А Великият беше взел „велико“ решение – да го махнем. Нямах сили, но превих глава и се съгласих. Но се случи чудо и аборт така и нямаше (това е друга дълга история). След много истерични караници дойде и другото“велико“ решение, да ми събере багажа и да го докара при майка ми. И така приключихме „семейния“ живот. Можело и да продължи, ама не съм му се била „помолила“ … Аз бях бременна, с две момчета на по две и девет години. Плаках, малко, един час, че като се стегнах „в кръста“. Е, и ръката си счупих, така, между другото, но се изправих и открих колко сили може да има в един човек. Майка ми и семейство ми застанаха до мен и благодаря на Бог, още са до мен. Тази бременност беше някак между другото. Вече нищо не можеше да ме стресне. Изкарахме я всички дружно.

Не съм майка-героиня. Когато видя, че са станали големи, добри и успешни, тогава, може би … И когато ми се обадят да ме попитат: „Здравей, мамо, как си? Обичам те!“, тогава ще знам, че наистина съм щастлива. А сега ли – сега знам какво е Обич!!!

Автор: Маринела Георгиева

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

13,809 преглеждания

Comments are closed.