Съвременни училищни неврози

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo
uchilishte-agresiya
„Ако блестящите домашни и високите оценки се превръщат в диаманти в родителската корона, детето може би несъзнателно ще предпочете да донесе вкъщи корона от тръни, но своя собствена корона все пак.“ - д-р Хаим Гинът

Откъс от статия на Игор Любачевски

В различни видове съвременна психологическа и педагогическа литература често се употребява терминът „училищна невроза“. Самият термин е възникнал още през 60-те и е означавал особен вид невроза, която е била свързана с посещаване на училище и се е проявявала с още цял куп симптоми, като доминиращият e бил нежеланието да се ходи на училище.

Досега все още не съществува метод за научно или клинично определяне на училищната невроза. Под този термин се подразбира цял комплекс на проблеми на съвременния ученик. Най-разпространеното определение на „новата болест“ звучи така:несъвместимост на личността на ученика с училищната ситуация. Но това определение ми се струва някак недовършено. Съвременните училищни неврози не се различават кой знае колко от другите неврози, единствената разлика е в мястото на възникване – това е триадата: детето, родителите и педагозите. Тази невроза е на около 50 години и няма клиническо описание, срещат се по-скоро фрагментирани сведения за симптомите и възможните им причини. Но в нея съществува едно любопитно образувание – дидактогения, тоест болест, индуцирана от училището и онази система на отношенията, която се е формирала в дадената триада.

Фактически училищната невроза представлява устойчив дискомфорт, обикновен стрес, свързан с отношението към училището, а също така постоянна тревожност, устойчиви страхове, тиха паника, ужас, който изпитва ученикът. Към най-често срещаните признаци на училищната невроза се отнасят:

- нежелание да се ходи на училище
- чести забравяния, нарушения на паметта и вниманието
- страх пред дъската
- избягване на въпросите за училището
- повишена плачливост, неустойчивост в настроението
- вегетативни симптоми: умора, потливост, зачервявания на кожата, сърбеж, настръхване, диария, метеоризъм и т.н.
- физически прояви като гризане на нокти, хапене на устни, незадържане на едно място
- повишена агресия, раздразнителност, която се съчетава с униние
- епизодични нарушения в апетита и съня
- чести пропуски, ниско представяне в часовете
- алергични реакции, чести настинки, главоболия

Искам да отбележа, че това не е диагноза, а по-скоро феноменологично описание на трудностите при адаптацията на ученика, впоследствие водещи към нервно-психично разстройство.

С горепосочената триада се свързват различни проблеми, които варират в зависимост от годините, в които се случват. Най-напред триадата включва обикновени хора със своите потребности и очаквания, определени до голяма степен от духа на епохата, в която живеят.

Родителите нерядко съществено допринасят за развитието на неврозите. Особено това е актуално в последно време, като имаме предвид съвременното състояние на образованието, скоростта на живота, нивото на амбициите.

Първият въпрос, който се задава на завърналото се от училище дете, е: „Какви оценки имаш?„. Но замислял ли се е някой как се чувства детето, очаквайки всеки ден именно този въпрос, особено ако на практика той е единственият, а оценките всъщност не са нещо, с което би могло да се похвали…. И още повече, ако след честния отговор за пореден неуспех обикновено следва упрек или многозначителна въздишка.

В последно време много се говори за децата на милениума. Наричат ги АзАзАз-деца, MeMeMe или XYZ – поколението. Те са се родили в периода от края на 20 до началото на 21 век. Така се получава, че този период е преходен по отношение на обществото за държавата, в която живеем (авторът говори за Русия). Съществено са скочили летвите на всичките институции на живота, в страната се е случил рязък скок във всички сфери, което не може да не се е отразило върху семейството и образованието. След колективисткия модел се формира нов и крайно неясен за предишните поколения индивидуалистичен модел на живота и нови феномени на съвременната реалност. Това повлиява и децата. Сега те се възприемат като някакъв родителски проект, вид инвестиция, Self-Made философия. Много от колегите ми наричат тази епоха – „Разгул на човешкия нарцисизъм„, когато личните достижения се превръщат в централен фокус, което е подхранвано от съвременната потребителска култура.

Децата и тинейджърите много са се променили. Останали са си деца, но са станали и в пъти по-амбициозни, което нерядко е много добре – имаме с какво да се гордеем! Но ако пък това е единствената страна на живота им, подкрепяна от родителските грижа и контрол? Тогава постоянно съществува опасност да се възпита перфекционист, самотно дете, фиксирано изключително върху успеха. И тогава такъв ученик се възприема като продължение на родителите, тяхно своеобразно нарцистично разширение, всеки неуспех на което се приема като лична обида.

В тази връзка закономерно се формира и друго възприятие на училищния свят (основано на комерсиализирането на образованието): клиент-родител срещу изпълнител-учител.При тези отношения за ниските оценки на ученика може да бъде обвинен единствено учителят и училището въобще.

Общо взето в триадата има разнообразни отношения и богат вътрешен свят. Но най-важната част в тази триада, която е и най-важният й проблем – това е отговорността, станала в съвременната култура на образованието и социалния живот практически неделима между участниците. Всички вкупом се стараят да се откажат от нея, от време на време влизайки в играта, описана от Ерик Берн и именувана от същия – „съд“. А Карпман е представил тези взаимоотношения като „триъгълник на властта“, където има „спасител“, „жертва“ и „преследвач“. Ролите в тази игра се разменят всеки път, но същността си остава.

Що се отнася за ориентацията само към успех, то тук винаги съществува риск да се изпадне в крайност и да се създадат условия за спад в самооценката на ученика, защото без необходима доза реализъм именно тази крайност създава предпоставки за невротичните преживявания. Ориентация има, а изпитът не е взет с „отлично“ или „много добре“. Тоест успех няма.

Тук, струва ми се, е необходимо да се търси някакъв баланс между приказките за успеха и същите за неуспеха. Съзряването се основава на опит, а има ли опит без грешка? Ориентирайки детето само на успех, ние се заслепяваме само от едната страна на медала. Виждаме само нея, а паралелно и тежките преживявания на учениците, притиснати в ъгъла между собствените си достижения и амбиции…

източник: www.gnezdoto.net
превод: Ирина Янчева-Карагяур - консултант по позитивна динамична психотерапия

 

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

3,439 преглеждания

Comments are closed.