Шамарите и детският мозък
Една от автоматичните реакции на много родители към нежеланото поведение e пляскането. Често ни питат какво е становището ни по този въпрос.
Въпреки че сме горещи поддръжници на поставянето на граници и двамата сме категорично против шамарите. Физическото наказание е сложна и спорна тема и тук не можем да си позволим да я разискваме в дълбочина – трябва да се разгледа в множество контексти. Едно обаче е сигурно: отрицателните последици от физическото наказание са многобройни. Ние сме убедени, че пляскането е по-скоро контрапродуктивно и мнението ни се подкрепя от невробиологичните изследвания и специализираната литература. Когато желаем да градим изпълнени с уважение отношения с децата си и те да усвояват житейските ни уроци, когато желаем да насърчим оптималното им развитие, физическите наказания трябва да се избягват. Също така вярваме, че децата не трябва да страдат от никаква форма на насилие, особено от страна на онези, на които те разчитат най-вече за закрила.
Знаем, че има всякакви родители, всякакви деца и всякакви ситуации, изискващи дисциплиниране. И със сигурност разбираме, че гневът и разочарованието, ведно с желанието да вкарат децата си в правия път, кара някои родители да използват пляскането като дисциплинираща стратегия. Но изследователските данни категорично свидетелстват, че дори, когато родителите са любящи и подкрепящи, пляскането не само не помага за промяна на поведението в дългосрочен план, но има отрицателни последствия в ред отношения. Разбира се, има много други подходи, които са също толкова вредни. Изолирането за дълги периоди от време, различните форми на словесно или психическо насилие са все дисциплиниращи практики, чрез които родителите нараняват детето, без дори да са го докоснали с пръст.
Ето защо ние насърчаваме родителите да избягват всеки дисциплиниращ подход, който причинява болка, предизвиква страх или ужас. Най-малкото защото това е контрапродуктивно. Така вниманието на детето се пренасочва от собственото поведение и необходимостта за промяна към реакцията на родителя към това поведение. Което означава, че детето престава да мисли въобще за своите действия. То вече мисли за това, колко несправедлив и зъл е родителят, че му е причинил тази болка. Родителската реакция в такъв случай препятства постигането и на двете основни цели в дисциплинирането – промяната на проблемното поведение и изграждането на детския мозък, – защото бива елиминирана възможността детето да помисли за поведението си и да почувства здравословна вина или разкаяние.
Друг важен проблем при пляскането е онова, което се случва с детето на физиологично и невробиологично ниво. Мозъкът интерпретира болката като заплаха. Така че, когато родителят причини физическа болка на детето, то се изправя пред един нерешим парадокс от биологично естество. Всички имаме вроден инстинкт, когато сме наранени или се страхуваме, да се обръщаме за закрила към онези, които се грижат за нас. Но когато родителят е източникът на болката и страха, мозъкът на детето е объркан. От една страна, детето чувства импулс да избяга от родителя, който му причинява болка. От друга, се стреми към него, за да търси сигурност. Така че, когато родителят стане източник на страх или болка, може да предизвика дезорганизация във функционирането на мозъка, тъй като за този парадокс няма решение. Ние наричаме това състояние “крайна форма на дезогранизирано привързване”. Стресовият хормон кортизол, освобождаващ се при подобно дезорганизирано вътрешно състояние, и повтарящите се преживявания на ярост и ужас могат да причинят дълготрайни негативни ефекти върху развитието на мозъка , тъй като кортизолът е токсичен за мозъка и възпрепятства нормалното развитие. Суровите и жестоки наказания могат да доведат до значителни промени в мозъка – сред които унищожаването на мозъчни връзки и дори мозъчни клетки.
Откъс от книгата „Дисциплина без драма“
д-р Даниел Сийгъл и д-р Тина Брайсън
216,373 преглеждания
